Тази нощ до зори шумоляха среднощните твари,
тъжен вятър – навярно от мъка в клонака запял,
викна дъжд и вратата небесна гръмовно удари,
и съня ми пропъди от клепките морни без жал.
А когато не спя в мен се лута ту тиха, ту шумна,
мойта лудост. За нея не зная ни биле, ни лек,
чак додето светкавици в стаята огнени лумнат
и подгизнали стихове тръгнат по пътя нелек,
който води от горки, дъждовни сълзи, чак до мене,
там, където напразно и дълго от всички се крих,
нощна птица с гласа ми до съмнало тихичко стене
и прегръща зората подгизнал до костите стих.
А на двора ми плодчета връзва отново череша,
тънки клонки протяга доволна от нощния сън,
аз съня си разрошен напразно гримирам и реша,
после махвам с ръка и отлитам с пчелите... Навън.