Той може само да се измълчи,
стихът написан с вятърните пръсти,
Луната с нежно име ще го кръсти
и ще сведе молитвено очи,
дано успее някак да преглътне,
поетските ми пориви безпътни.
А нейде там, в пресъхнало дере,
ще скита пак душата ми по вълчи,
на ледения май ще се опълчи,
нощта едничка ще ме разбере.
Поли запретва и прегръща мрака,
на тинестия бряг да ме дочака.
Дали ще смогне да го прочете?
Стихът отдавна гушнат от вълните,
духът ми непокорен в него скрит е
и чистата ми същност на дете.
А щом денят разтърси златна грива,
нощта до мене ляга и заспива.
Пристъпва тихо в моя сън, сама
и като куче следва ме и тръпна,
звездици пръска, дето и да стъпна,
в очите скрила горест и тъма.
Не се измъчвай ти напразно мила,
Поет ли е – не би го прелъстила.