Дърветата на булеварда помнят
как любовта ни в есента изгря.
На спирката и вятърът замря,
заслушан в думите ни – нежен ромон.
С теб слушахме мълвежа на октомври
в сияние от охрена заря.
Чинарът стар крилете си простря,
за да не зъзне обичта бездомна.
Но щастието има полет кратък.
Небето те повика. Падна мракът
и те обгърна – тъжен жерав бял.
А булевардът – споменно-любовен-
ме вика с твоя образ скъп, изгрял
със верността на листопаден повей…