Да беше звяр той би се бил – до кръв,
а тя – цветче, от дъх ще се разпадне.
Не е последен рицар, нито пръв,
удавил се в зениците й жадни.
Плътта й нежен снежнобял сатен,
косите й – копринено бесило.
И уж свободен е, но запленен,
вълчица, но усмихва му се мило.
А нощем тръпнещ и изтръгнал сам
душата си, от сладост упоена,
пред нейните нозе издига храм,
на блудната Мария Магдалена.
Ни помисъл за рожби, или дом,
тя ще го изтерзае и ще бяга.
Но нека, той е вечно неин, щом,
вън зазори, то Бог да му помага!