Ще си измоля циганска душа,
от есента. Ще тръгна след катуна,
дъждът заплакал горко ще теша
и всеки лист умиращ ще целуна.
Ще легна в прегорелите треви,
ще стана, пак на вятъра любима,
по стъпките ми лято ще върви,
забравило за идващата зима.
Дъгата седем цвята ще дари,
ще си направя рокля и хвърчило,
ще видите от обич, че дори,
Луната свети приглушено, мило.
И слънцето, което не пестя,
ще позлати безкрайните полета...
И носи тихо вятърът вестта:
" — Тя изгоря, но каза: "— "За да светя."