Пак вдишвам ненаситно мириса на дим,
горчиво-сладък. Трезва, а пияна.
Ноември гушва ме и просто си мълчим,
в деня ми – само шепичка останал.
Той грее, смее се и пее, като луд,
измама пъстра на очите мята.
И сякаш лято ме люлее в топъл скут,
и сме сами, на края на Земята.
Уютен спомен – стар, ненужен топъл шал
познат е паркът, пейката – позната
и облакът - стотици влюбени видял,
изплакал сам тъгата и вината.
Изтече бързо между пръстите смутен,
денят. Ноември нейде запиля се,
остави златен лист и нежен стих за мен:
Да бъда лято, пише съм съгласен.