Не се научих да си трая,
а пък и няма закога.
Не търся кратък път към рая,
между копита и рога,
вървя. А пътя криволичещ,
нагоре води и напред,
оставам вечното момиче,
с душа ранима, на поет.
Ако случайно ви заболи ви,
от искрените ми слова,
дали са прави, или криви,
то друг да отреди това.
И ако някога, кога ли?
И мен прекърши старостта,
един стиха ми да погали,
ще стигне ли да ми простят,
че дишах и живях различно,
че не робувах на пари,
че лудостта ми, еднолично,
мостовете зад мен гори?
В стиха си само на колене,
аз молех се за всеки грях...
Един с любов да ме спомене,
то ненапразно аз живях.