Нощта за първи път бе мила,
звездите път чертаха.
Свенливо в облак бе се скрила
Луна, девица плаха.
И в клоните на дървесата,
духът безплътен скрит е,
на мислите ми. Непозната,
за всички ви съм. Спите.
Сънят ви тежък, неспокоен
и моят стих тревожи.
Все пита кой е, за кого е...
Змия е, с триста кожи.
И все са лъскави, и пъстри,
мени ги за минути.
Разбърквам паметта ви с пръсти
и гости са нечути,
oнези спомени, в които,
сте слънчеви и прости,
не тропа времето с копито
и детството на гости,
дошло е - скъсаната ризка,
на паметта ви шие...
А падне ли Луната ниско,
Спокойно спя. А вие?
https://youtu.be/D3XCQvDZHUc?si=Bp5W5TFSQbWkA0S5