Обичам този град, когато ням
и глух е сутрин. Още си доспива
и вятърът с посока променлива
разнася листите насам - натам.
Издига се над всичко сънен храм,
мъглица нежна с обич го обвива,
студена, а посвоему красива,
е утринта. Каквото трябва - знам.
Каквото не, не искам и да зная,
не искам нищичко да променя.
Не чакам ни тълпите, ни трамвая,
деня настъпващ в нищо не виня,
дете е още. С него си играя.
В очите му отглеждам си съня...