Правото да питам ми отне,
някой що така ме е орисал,
обич не намерих, но поне,
думите ми крият тайнствен смисъл.
Хиляди вселени там, сред тях,
до едничка зная ги на пръсти
и на всяка друг живот живях,
няколко и с името ти кръстих.
Рози посадих ти сто и три
и лисици срещнах, двеста - триста,
сто комети имах, за сестри,
черни дупки. Млечен път – за писта.
Триста откачалки приютих,
двеста пъти плака с мен луната,
ваях ти лицето. Стих, след стих...
тайничко надничах. Непозната,
И не спя, и паметта браздя,
с мойте думи листът прогорен е...
ако видиш падаща звезда,
помисли си само миг за мене...
Помисли, че всуе изгорях,
да, но виж накрая ме видяха.
Обич бе най-страшният ми грях,
хиляди вселени – дом и стряха.