По долищата зли, криви, трънести драки виреят,
накъдето да тръгна внезапно попадам все там
и парченцата стих пак закачва по тях суховеят
и парченца душа... друго нямам какво да му дам.
И излишен, проскубан, самотен, денят ми опърпан
се препъва след думите пръснати – сбира ги в стих.
След безсъници страшни е болката вързана в кърпа,
нощна птица е сянката, вятър и вързан, и тих.
И вървят, и вървят, над главите им Месецът сърп е,
всеки лъч – тънка нишка, а всяка звездица – игла,
и стихът им с магия и обич, и болка закърпен,
е онази любов... с уморени и прашни крила...