В душите наши се стаява ледна зима,
снегът остава си несбъднат бял копнеж,
понечиш някому ръка да подадеш,
а той с насмешка хладна, ясно различима
глава извръща рязко. Безразлично кима,
или препъва те... В сърцето ти бодеж,
инстинкт защитен – ни да вземеш, ни дадеш,
е болката ти, че те няма, а те има...
И тъй пътува ден, след ден като керван,
животът ти. Осъмваш и замръкваш взрян,
в мечтата своя – някой ближен да ти бъде.
А всеки сам е и в очите си – велик,
поете, глупав и белязан с огнен жиг,
сам, нелюбим... Такъв живот ти е присъден.