В напуканите длани на земята,
накацали, порода непозната,
ни кукувици, зверове, ни люде,
с усмивка тъй притворно лицемерна
и искат в огледалото да мернат,
лика на Бог – в душите им събуден.
А в сребърната – вижте амалгама,
отдавна образът човешки няма,
ни свое отражение, ни спомен,
ни прилика най-бегла даже с Него,
единствено търбух, портфейл и Его,
издраскал е векът ни вероломен.
Поспря, изтри си кървавите пръсти,
а после изкова пореден кръст и
потърси сред гъмжилото побъркан,
поет, що нощем пише под звездите,
самотен, влюбен... от тълпите скрит е,
светът преял додето нощем хърка.
И тихо думи за молитва вгражда,
безсънен, не усещаш глад и жажда,
немирен дух, останал непокорен,
за другите навярно луд изглежда,
но силен с вяра, обич и надежда,
съсича всяко зло и то от корен.
Животът ти, поете, ще е кратка,
въздишка Божия, почти загадка
и ти ще си отидеш. Небелязан
ще бъде гробът. Вятърът разплакан,
ще срича тихо римите ти свети,
ще дойдат други времена. Поети
ще бъдат всички. Някой ще дочака...