***

Колко много понявга тежат
всички тези поуки и грешки,
канари. И ги мъкна на врат
без да мрънкам. Съвсем по човешки,
тътря бавно подбити нозе,
през сълзи, но успявам да пея.
Кой каквото ми даде и взе -
стиска плява върти суховеят,

сякаш пустош е станал светът,
само прах. И в очите горящи,
само нощем куплети смъдят
и бездомно сърцето ми дращи,
по безброй непознати врати,
за адресите спомени няма,
а Луната чекръкът върти
и преприда пак Кумова слама*.

Всяка нощ сиви сови тешат,
сто безсъници. Утро се буди.
Не е лесно да бъдеш крилат,
оцеляващ сред злобни и луди.
Но изкърпила свойте крила,
с лунна прежда политам високо...
Там, където в стиха съм била,
обич – моята вярна  посока.

* – Българското народно име на Млечния път е Кумова слама или просто Сламата, като легендата е свързана с кражбата на слама от кума, смятано от народа за голям грях и поради това отпечатано завинаги на небето.












Целувката като змия е хладна,
с такава жар целунал би дърво.
Замислям се дали да не припадна?
Да се посмея? Има за какво.

Поредно мъртво цвете. Целофанът,
ме заслепява. Слънце? Ха, дано.
Замислям се, дали пък ще ме хванат,
бутилка, две най-евтино вино?

Очите на прозорците са празни,
бял шум. Празнуват нещо си. Дали?
Но, ето – вече нищо не ме дразни
и знам защо главата ме боли...

От утре ще прашасва върху скрина,
поредно доказателство, от плюш...
По дяволите – ти и Валентин а,
за мене махмурлук. С любов науж.