Уморих се – два кръста помъкнала,
мой и твой. Сто пирона простих
и се питам: Кога ли, по мръкнало,
ще съм точка в последния стих?
И ще стегна бохчичката бялата,
две-три дрипи, коматче и звук.
Светофарът в зелено раздялата,
ще разделя – от тук и дотук.
Ще си взема табелката с името,
(то е име за моя си свят).
Ще прогоня в душата си зимата...
А посоките, знам – ще болят,
ще погаля болезнени лезии,
да лекувам научих. За век,
безнадежност, която се плези и
бяла смърт. И по пътя нелек,
изкривен – козя диря сред нищото,
ще поема. С луд вятър за брат,
да намеря, (едва ли) огнището,
дето кръстове тихо горят...