Настане време някакво проклето
и все недостижимо е небето.
Напук на теб се мръщи и вали,
и питаш се: Ще литна ли? Дали,
са лунните пътеки странно къси,
крилете си ли губя? И ума си.
И уж е все на хвърлей и на лакът,
онази пролет, дето всички чакат.
Тя – дрипла глухоняма, без слова,
гробове пресни с ласкава трева,
захласнато, като в кошмар застила
и рухва. Коленичила, без сила.
На листа – неразплакван цяла вечност
поет изписва бъдеще – далечно.
Всемира моли: — Ти спаси сега,
почернената пролет от тъга.
Аз нямам нищо земно, но вземи я,
душата ми – словата са магия.
Да слязат ниско сините простори,
врабче да чуя с радост как бърбори...
А после... после нека разцъфтят,
стотици слънчогледи в този свят,
вината му що думите разплака,
поемам сам. И тръгвам... Път ме чака...