Копнежът неин в сив темел вграден е,
денят е златна клетка. В нощ без брегове,
при отлив само е морето до колене,
луната с глас на нощна птица я зове.
Съвсем смалена слуша твари невидими,
захвърля всичко земно. Скръб и суети.
Без тяло морно – преживяло триста зими,
сама със себе си говори. Не на ти.
Защото свикна да е тиха, саможива,
словата свои като злато ги скъпи, .
На Вие си говори. Просто й отива.
И не понася никак дневните тълпи.
А може би в душата й на птица бяла,
живеят всъщност всички истински жени.
Които своя ден погребват на раздяла,
а нощем са делфини, перли и вълни...
https://youtu.be/nWYJji4ukc8?si=oEYsGFOsQDF4HSu6