Какъв ли вихър сбъркан днес я лашка?
Пътеки кози някакви – към бялото.
Нормални пред дома й на опашка,
очакват си сеира. От началото.
Навярно иска стълба да направи,
пътеките - да ги превърне в улици,
сред камъни – в душите им корави,
заета е. Засажда стихове... и люляци.
Да беше камък да се е разпаднал,
да натори в лилаво разцъфтялото...
Тълпата вън си тръгна полугладна,
а тя? Събра останките от тялото,
живеят в него днес неприютени,
и скитащи, и бродещи там атоми.
С лилава кръв в изстиналите вени,
тя тихо шепне: — Ето ви душата ми...