Денят върви по облачния ръб.
Обажда се животът – да се чуем,
а всичките му напъни са всуе,
ту прави се на евтин, ту на скъп.
Ту шут е, ту палач е и не зная,
комедия ли, драма ли накрая,
наяве ще извади Марс от мен,
игра ва банк? При изход предрешен?
Понеже все изправям пътя крив,
копая нощем в речните корита,
самата аз от мидите по-скрита,
а името ми древен йероглиф,
надраскал някой и заровил плоча,
а мястото не мога да посоча,
и ровя в тиня, плавеи и кал,
умирам аз, та друг да би живял.
А ако бях слабачка? Като тях,
кой щеше с мен небето да подпира?
Троша я на коляно свойта лира!
Каквото имах – плаках и изпях.
Сега животе, затвори! Полека,
на себе си съм вярна, затова,
оставям ти последните слова...
Аз тръгвам. И небето е пътека...
https://youtu.be/T_Eg2_QzL3A?si=HFalDZHDLUVgh24E