На връхче на игла събрах,
тъга и радост. Ум – за плява.
Сърцето уча да прощава,
не греховете. Не е грях,
че ти си земен. Аз? Ще бъда.
И... всеки с своята присъда.
Да ми простиш? Поне веднъж?
(Едва ли) женската ми сила,
неволно ако съм убила,
достойнството да бъдеш мъж.
На сила хубост знам не става,
на думи прошка? Всеки дава...
На себе си не ще простя,
тъгата – гладна и безсънна,
светица да съм, да се пъна,
да правя злато от пръстта.
След мен – ни болка, ни тревога...
Простих на теб. Това го мога.