Сред ръфащи крилете остри камъни,
в измамно огледалния покой,
научих се на имане и нямане.
И колко лъже думичката свой.
Сред тровещо душата дребнотемие,
научих (ни последен, нито пръв),
урок. Морето – знам го до къде ми е,
сърцето си използвала за стръв,
изплувах сам сама. Горчи и в думите
солта на скрит сред морска пяна плач.
И вече знам – светът е за безумните,
смирението е лъстив палач,
опънал тънки мрежи за мечтите ни,
за няколкото прости чудеса.
Звездите са от болката преситени,
но няколко от тях ще понеса,
в косите си – от вятъра погалени
ще следвам лудостта. Тя знае път.
След буря изгревите са по-алени,
възкръсване е всяка малка смърт.