И как сама да разбера,
каква ли сила все ме тласка,
да съм и лоша, и добра,
камшичен удар, плаха ласка.
В сто заклинания орисала,
любов, за да ми бъде смисъла.
Нехайно сгазена трева,
душата ми сама се лъже.
А вярвам само на това:
Убива думичката "длъжен."
Не знаят само покорените,
как океан горчи във вените.
Дори да искам да пълзя,
крилете ми над мен сияят,
между усмивка и сълза,
люлея ада, а и раят.
И съм от люлка омагьосана,
не по посоката на косъма,
да галя болка и тъга.
Вулкан съм. Вечното момиче.
И някога, и до сега,
не плащам данъка – различен.
Така е то с душите – птичите,
с омраза, но ще ги обичате...