След хиляди години в сивкав цвят,
мълчанията в мене изтрезняват.
Живях ли, вегетирах ли? Такава
не се познавам! Да ме променят,
допуснах. А в сърцето непознат,
не цвят сади, а тръни и кощрява,
бодат до днес и остри от тогава,
по кожата ми трънчета растат.
Крилете ми без жалост оковава,
душата ми разкъсва. Стръвен глад,
изпитва Егото ти. А ми знае нрава.
А в мен любов и ириси кълнят,
и към звездите пътят продължава,
все някой ме обича в този свят...