Понякога така ми дотежава
уж двайсет грама, а каква душа,
че питам: За какво ми е такава,
ту я разплача, ту я утеша.
При хората е все една и съща,
озърнеш ли се – обща нищета,
а моята в цгулка се превръща
прокрадне ли се тихичко нощта.
Навярно има за какво да плаче
и за какво да пее. Може би
и струни къса с порив равнозначен,
дори луната кара да скърби.
Добре поне, че денем невидима,
кротува. Някой: Нямаш! – ще рече,
а нощем, с най-красивата си рима,
разплаква и последното щурче.
https://youtu.be/G4ZEpMYklxs?si=pZ8ZpcGL1iow4HMU