Болгарский
Космос и Люди
ХОМО КОСМИКУС
/фантастика/
Отново с тъга се взирам
в малкото светло кръгче,
което бледо проблясва
в космическата чернота.
Това е планетата Земя -
родината на дедите ми.
Оттам са долетели те
преди три века
и са изградили
човешко поселение -
обитаема станция
в динамичния край
на Слънчевата система,
там където
слънчевият вятър притихва.
В станцията се родих и израснах,
натрупах познания
за пространство-времето,
за галактиките и звездите,
за вселенските необятности.
Но откакто наблюдавах
малкото синьо кръгче
и изучавах Земята -
сините океани,
снежните върхове,
зелените равнини,
безкрайните гори,
човешките градове... -
нещо в мене се преобърна,
появи се непреодолимо желание
да я посетя,
отблизо да се запозная
с преливащия от живот свят.
Зная, че планетната гравитация
е непосилна за мене
и дълго трябва
да се приспособявам към нея...
Запознах се със земната история -
и геоложката, и човешката.
И двете са
продължителни и трудни.
Човешката е дори жестока
и неведнъж е докарвала
обществата
до унищожение,
а планетата -
до екологична катастрофа.
Но хората и Земята
са преодолели опасностите
и вече съществуват в хармония.
Ще успея ли
да се запозная с тях отблизо?
Не смея
да споделя желанието си.
Всеки от нас тук
е важен и ценен,
всеки има
своето предназначение.
Грижим се
за доброто функциониране
на системите,
които осигуряват
храна, вода, въздух
и всичко необходимо
за живот и движение.
Загледан веднъж
в синкавото сияние на планетата,
аз спонтанно въздъхнах,
а астрономът до мене каза:
"Разбирам те, Кир,
много добре те разбирам.
И аз понякога изпитвам
носталгия по земния свят,
където никога не съм стъпвал..."
Двамата дълго разговаряхме
за Земята и за хората,
за противоречивата им,
често трагична история...
"Но похвално е,
че Човечеството
не се е самоунищожило,
напреднало е
и е изградило
космически станции
из Слънчевата система.
Ние сме на границата й,
оттук ще политат астрокораби
към други системи.
Не е ли прекрасно това?
Овладей тъгата си
и се устреми
с мисълта и чувствата си
към вселенските светове..."
Лесно е да се каже.
Може би възрастният астроном
е осъзнал нещо,
до което не съм достигнал,
поради младостта си?
Но не е така, не е!
Земният свят
продължава да ме привлича
все по-силно
и няма да се успокоя,
докато не го видя отблизо...
Това ще бъде
откритието на живота ми.
Земните хора летят
в околослънчевия свят,
но още не са преминали
границата му.
Какво ще намерят отвъд -
извор с жива вода
или една капка,
достатъчна да отрови
целия човешки род?
Надявам се да получа
отговори на въпросите,
които ме тревожат,
когато стъпя на Земята,
макар и за кратко,
поради изменената ми природа.
Така ще преодолея тъгата
от космическия мрак,
от човешката самота.
Ще осмисля по нов начин
безпокойството,
предизвикано
от вселенските дълбини,
които ни изненадват
с нови явления,
с неочаквани заплахи
и устремно разширяващи се
далечини.
И ще обикна Земята -
извор на живот,
незаменимо
древно огнище
на човешкия род.
Ана Величкова
По мотиви от фантастичната ми повест
"Земно огнище" /"Пришълецът"/, ИК "Ерес", София