*
Судьба на прочность душу проверяет и тащит на развилку трёх дорог.
Мой разум древо жизни изучает...- я прохожу божественный урок...
А с камня молчаливо смотрят строчки о прибыли, потерях и любви,
И левая тропинка мне пророчит богатство на чужой, шальной крови...
А правая, ведущая к усладам, призывно изгибается в ночи,
И похоть, так привыкшая к наградам, "Она, ещё, и думает!"- ворчит...
Вокруг меня сновали чьи-то тени, пытаясь выбрать жизненный маршрут...
Но я была рабой душевной лени, предпочитая каменный уют...
А впереди прекрасными огнями сиял изгиб хрустального моста,
Но я вросла ментальными корнями в привычные уютные места...
Мой взор был слеп, а ветреные губы ещё шептали исповедь души...
И вдруг с небес божественные трубы мне возвестили: "Дщерь, наверх спеши!.."
И было столько доброго полёта в волшебных звуках сказочных светил,
Что, подхватив божественные ноты, мой Дух незримый к свету поспешил...
Безмолвные таинственные волны меня ласкали ливнями огня,
И звёздной пылью в небе рассыпалась незримая ментальная броня.
Волшебные мерцающие краски пронзали обнажённые "тела"...
А вихри доброты, любви и ласки кружили в танце света и тепла...
Я прошлые уроки не забыла... и верю, что посеешь - то пожнёшь...
Во мне - следы всех тех, кого любила... Я ведаю - от жизни не уйдёшь...
Я вниз смотрю, а там всё тот же камень, и та же надпись вдаль меня манИт,..
Но истинно-святой душевный пламень притягивает к звёздам как магнит...
2000г.
Сквозь Время и Пространство"
* * *
Благодарю замечательную болгарскую поэтессу
Марию Магдалену Костадинову http://www.stihi.ru/avtor/mariniki
за яркий и глубокий перевод моего стихотворения:
На кръстопътя на трите пътеки...Камъкът на съдбата...
Съдбата издържливостта ми проверява и ме изправя на кръстовище с три пътя.
Моят разум дървото на живота изучава – и ще премина през уроците на Бога...
А от камъка мълчаливо ме гледат стихове за отминали дни, за загуби и любов,
и пътечка на ляво ми предрича на безумна чужда кръв богатството...
А дясната, водеща към наслади, призивно в нощта се извива ,
и похотта, така привикнала към награди, „Тя, още, и мисли!” – ядно изрича...
сновящи нечии сенки наоколо, да изберат се опитват жизнения маршрут...
Бях робиня на душевната ленност, предпочитайки каменния уют...
А напред сияеше с прекрасните си огньове извивката на мост от кристал,
но аз съм срастнала се с корени ментални в привичните, уютните места...
Моят взор беше сляп, а вятърните устни все още шепнеха изповедта на душата...
И изведнъж от небето божествени тръби ми известиха: „ Дъще, нагоре бързай!”
И толкова добър беше полетът във вълшебните звуци на приказни светила,
че, подхващайки божествените ноти, Духът ми незрим забърза към светлината...
И топли тайнствени вълни ме милваха с пламъци огнени,
и разсипа се със звезден прах в небето незримата ментална броня.
И сочните неистови багри пронизаха разголените „тела”...
А вихрите на доброта, любов и ласка кръжаха в танц със светлината и топлината...
Аз старите уроци не забравих...и вярвам, че каквото посееш – това ще пожънеш...
В мен са следите на всички тези, които обичах... и зная – от живота не ще си отидеш...
Надолу гледам, а там все този камък, и все този надпис надалеч ме примамва,
но истински светият душевен плам към звездите като магнит ме привлича...
*