Снег болеет... обрубает нам яркий хвост павлиний

Светлана Шиманская
Воспалённый снег по весне болеет, из последних сил средь полей белеет...
Столько был царём и дорог, и пашен, хрусталём сверкал на вершинах башен!..
А теперь поблёк, никому не нужен,.. и лежит, ворчит, словно он простужен...
А Весна-красна снег целует страстно!.. Горячи лучи!.. Для больных - опасно...

Вот ручьи текут... – то снежинки плачут,.. а по ним грачи от безделья скачут...
Для зимы весна - чародейка злая! С каждым днём снега исчезают, тая...
Не поймёт зима - ни к чему сердиться! Как придёт пора – снова ей родиться!..
Ей всегда верны ледяные слуги - и опять поля заласкают вьюги...

Ледяной покров землю вновь покроет,
И буран в ночи от любви завоет...
А Весна-Красна звонко рассмеется
И ручьями жизнь нежить унесется!
Так за годом год жизнь меняет лица, позволяя нам на мгновенье слиться...
Наблюдает всласть, как мы сердцем таем, как в пылу любви нежно расцветаем...

А затем, испив наших чувств нектары, гасит вихрем лет наших душ пожары...
И вдыхая в нас серебристый иней, обрубает нам яркий хвост павлиний...
И душа, пройдя сквозь горнило ада, примет тела смерть, как небес награду...
И в прозрачных снах, утонув беспечно, обретёт покой, слившись с жизнью вечной...

Воспалённый снег по весне болеет, из последних сил средь полей белеет...
Потемнел, поблёк, никому не нужен... И лежит, ворчит, словно он простужен...


*
Благодарю талантливого композитора и исполнителя Максима Суслова за прекрасную песню, которую можно прослушать на сайте Изба-Читальня (Светлана Шиманская)

*   *   *
Благодарю замечательную болгарскую поэтессу
Марию Магдалену Костадинову http://www.stihi.ru/avtor/mariniki
за чудеcный перевод моего стихотворения!

Затопленият сняг през пролетта заболява и с последните си сили белее сред полята...
Толкова дълго царуващ по ниви и пътища, кристално блестящ по покривите на къщите!..
И сега избледнял, и никому ненужен, лежи и мърмори, сякаш, от простуда болен...
А Пролетта - пъстра целува го страстно!.. Горещи лъчи!..За болните - то е опасно...

Ето, ручеи текат – сякаш снежинките плачат, а по тях черни врани от безделие скачат...
За зимата, пролетта е – чародейка зла! С всеки ден изминал топи се, изчезва снегът...
Зимата не ще разбере – и напразно се сърди! Като му дойде времето – тя пак ще се възроди!
Остават завинаги верни ледените и слуги и виелици пак ще обсипят полята със ласки...

Година след година, животът лицето си сменя... Позволява ни само за миг един да се слеем...
Наблюдава сластно, как сърдечно се топим, как в нега нежна, любовна отново цъфтим...
И след това изпил на чувствата нектара, с вихъра на годините гаси в душите ни пожара.
И вдъхвайки ни скреж със ледено дихание, той пътя заличава на радост и мечтания...

И душата, преминала през мъките на ада приема на тялото смъртта като небесна награда.
И в сънища прозрачни, потънала безгрижно покой ще намери, сливайки живота със вечното...
Затопленият сняг през пролетта заболява и с последните си сили белее сред полята.
Толкова дълго царуващ по ниви и пътища, кристално блестящ по покривите на къщите!..

*
"на-блюде-ни-е/сть"
картина - Пётр Петровичев - Ранняя весна