Из цикла "Песни из Константиново" болгарского поэта Атанаса Стоева
Цикл родился в ходе и после участия в конференции, посвященной Сергею Есенину
К тебе пришел я, гость случайный.
Никто не звякает ключами,
чтоб гостя в дом к себе впустить.
Здесь все музейно и печально.
Что твоего спасли здесь годы? –
Лишь неба синь над дымоходом,
где ветер по ночам свистит.
Но свет берез все так же нежен,
Ока струится, как и прежде –
подковы гнет из серебра,
чтоб ими подковать безбрежность;
пылают в осени рябины,
и мир под этим небом синим
исполнен веры и добра.
* * *
Стоя пред родната ти къща.
Отвътре никой не обръща
ключа... Напуснати врати!
Тук всичко е музейно тъжно.
И няма нищо твое тука,
освен небето над улука й,
по който вятърът свисти.
Но все така трептят брезите,
чертае пак Ока с водите
подкови хладни от сребро
и подковава равнините;
припламват в есента рябини,
и нещо вечно, светло, синьо
ме среща с хубост и добро...