Осень на Ке Вольтер. Атанас Далчев

Юрий Сарсаков
День стынет в воздухе пустом,
и солнца силы иссякают;
лишь птицы с листьями взлетают
из-под несущихся авто.
Привычную картину вижу,
один гуляя, как вчера.
И здесь, на Ке Вольтер, в Париже,
всё та же грустная пора.
Ни берега крутой изгиб
картины этой не изменит,
ни вдаль плывущие по Сене
разливов масляных круги,
и ни мостов кривые своды,
прокуренные дочерна
усталым дымом пароходов,
и ни прибрежная стена,
где в этот миг вихрастый мальчик
сидит под кружевом ветвей,
глядя на то, как рядом скачет
на тонких ножках воробей.
Стучатся волны под мостом,
и дерево дрожит пугливо,
а сердце так же сиротливо,
как опустевшее гнездо.
Чего хотеть? Желтеют листья –
с дерев слетают на асфальт –
и книги в лавке букиниста...
Темнеет в сумерках река,
течет, как время. Вместе с ней
прочь уплывают, словно тени,
дома, деревья, Лувра стены,
мальчишка, серый воробей.


Есен на Ке Волтер

Изстива медлено кръвта
и слънцето изгубва сили;
под бързите автомобили
изхвръкват птички и листа.
Отново скитам аз невесел.
Какво ще кажеш ти, сърце?
Тя е все тази скръбна есен
и тук, в Париж, на Ке Волтер.
Картината е все една:
вида й тъжен не изменят
ни плаващите върху Сена
широки маслени петна,
ни мостовете, чийто свод е
опушван вечно от дима
на толкоз много параходи,
нито крайбрежната стена,
където този миг във здрача
седи разчорлено момче
и гледа как до него скача
на две нозе едно врабче.
Трепери голото дърво,
разтърсвано невям от спазми,
и моето сърце е празно
като напуснато гнездо.
Какво да искам? Вехне всичко:
и сенчестите дървеса,
и книгите на букиниста.
Шуми стъмената река
и като времето тече;
би казал, с нея ще отплуват
стената, зданията, Лувър,
момчето, сивото врабче.

1930