На даче. Елисавета Багряна

Юрий Сарсаков
Вдалеке я от гор и морей,
сон мой здесь безмятежен и девствен.
До моих не доходят дверей
ни тревоги, ни радости вести.

Днем гуляю по жарким полям,
колосящимся будущим хлебом.
По ночам мой рассеянный взгляд
ищет новые звёзды на небе.

Мне казалось, что чувства мертвы
и твой образ давно похоронен
средь дыхания трав полевых.

Надо мною колышутся кроны.
Как же здесь всё спокойно и сонно,
как спокойно – и пусто, увы!


На дача

АЗ ЖИВЕЯ ДАЛЕЧ от света
и сънят ми е кротък и девствен.
Не достигат до мойта врата
ни тревожни, ни радостни вести.
 
През деня, сред обилния плод
на нивята, отдъхвам с надежда.
Вечерта на бездънния свод
във съзвездия нови се вглеждам.
 
Но защо днес сърцето се сви?
Твоя спомен не е ли погребан
сред уханните полски треви?
 
А над мен е планинския гребен.
– как спокойно е тука без тебе,
как спокойно и – пусто, уви!