Като старото речно корито
бяха сухи очите й сини.
Сякаш двеста години в очите
й се таяха. На двайсет години
беше тя. В бара с тъмния плот
ние – двама мъже полудяли
от абсурда, наречен живот,
алчно искахме нейното тяло.
Вътре в нас, като мътен поток,
наслояваха думите тиня,
докато от калта им дълбока
ни спасиха очите й сини.
Тя дойде и спаси ни от нас
в свойта стая, и бяха очите
й странно сухи в среднощния час,
като старото речно корито.
А в студената стая пиано
и цигулка в калъф без капак,
и купчина листа разпиляни
ни разказаха спомена, как
синеоко момиче, копняло
да превърне живота си в ноти,
бе превърнало своето тяло
в инструмента, на който живота
с алчни мъжки ръце свири грубо.
И тогава, внезапно спасени
осъзнахме как мрака се губи,
как в душите се раждат вселени
от поезия, ние самите
вече бяхме мъже без вина,
и видяхме, нахлу във очите
й - странно мокри – река светлина.