В мен един по един
си заминаха
дните от лятото.
Само в стъпки остана
пътеката вън
да ме помни.
И преди да прекрача
браздата на зимното бяло,
аз дочувам как шепнат
в мен нощните клони…
А домът е далече –
потънал в лицето ти, мамо.
Нямам път за навръщане
в тази делнична сива еднаквост.
И си спомням на детството
в пъстрата стая
как цветята подреждаш.
Когато съм болен…
Отлетяват годините-
тези прелетни птици.
Но понякога
твоят глас в мен
нощта ще довежда.
Ще сънува детето ти,
щом потъне луната,
как ръцете ти в него
безкрая подреждат…