Чувам те в шума на всички клони – есен си.
До късно снощи си изпращала ятата с птици.
Последният останал слънчев лъч е песенен,
прибирам го, да топли дълго моите зеници.
Вятърът понякога е буен, понякога е кротък,
заплита се игриво или разресва моите коси,
в комините се спуска и шепне им самотно,
а после им разказва за миналите летни дни.
Чадърите на плажа уморено спуснали ръце,
слушат пак заглъхващите думи на вълните,
с които галят нарисувано на пясъка сърце
и после носталгично се разбиват във скалите.
И стъпките на някакви случайни минувачи
оставят в мен дълбоки, много парещи следи.
Премислям ги, да разбера какво са значили,
откривам, че след тях навярно ще ме заболи.
Прекрачвам прага на поредната раздяла
с лятото без тъмни облаци и звездното небе.
Затварям го във мен – обричам го на цялост,
дарявам спомен за усмивката по моето лице.
Есен си – усещам те като едно предчувствие
за хладното в скрежа на идващата бяла зима.
Намирам се във твоя листопад и случваш се.
Сезон, когато не искам нищо – само да ме има.