Искам да съм дъжд, за да измия
прашния прозорец на душата.
Заблести ли, в него ще открия
пеперуден смях и луднал вятър,
върбовото клонче на мечтите,
цъфнало в задъхано зелено,
светлината на една обител,
от безчувствие неосквернена;
розовия дъх на смелостта си
пред камшика черен на живота,
люлката на детските въпроси
в щърбавия отговор:"Защото...".
И когато в блясъка прозрачен
спомена за себе си намеря,
пред смъртта си няма да заплача,
на върха си ще се покатеря.