Сред бялата постеля на мъглата
Дървото е настръхнало, безмълвно.
С една корона. И гнезда от вярност.
Или от някога звъняла пролет…
Осъдено дърво. С един щурец,
събрал във него летните си песни.
Дърварите замахват…И навред
потъва в тишина самата есен…
Дъждът връхлита бялата мъгла.
Накацалите птици разпилява.
Високо, нейде над света,
осъмва в себе си мълвата…
Дърварите замахват…И една
Пътека с тях поема. За нататък…
Дървото –днес изсъхнала кора-
попива нощем стъпките ти млади.
А някъде, край сеновала на света,
зелената идилия на нравите
разлиства дните. В мъртвите гнезда.
И спомени от тях си прави…