по Георги Константинов
Далечен
е
брегът до теб. И само
дълбокият ръкав
на
Времето
луните си изсипва-
да ми светят…
Далечен е брегът. Далече…
дълбоко в мен се плиска
Океанът. И тъгуват
на дните
сякаш
слънчевите врани.
Зелената вода
потъва в мен…умира.
И в нея капят
песните за вечност –
като монети
от прокълната кесия…
Кълнат се ветровете -
във посоките.
Играят те
с косите ти вечерни.
В копнеж
по мачтите…високо
е твоят земен бряг
за мене.
А тялото посреща
в пясъка
извивката
на твоето…
В река,
зелена от очакване,
танцува нощен вятър.
С лятото…
Далечен е брегът. Далечен…
И скрити в песните
за вечност,
като забравени от есен,
отлитат с птици
снеговете…Едно гнездо
и чужди стъпки
е късчето земя
след тебе.
Или покълнала зеница
спасих.
От стих за друго време…