Бендерский набат. Атанас Стоев

Юрий Сарсаков
«Этой ивы листы
в девятнадцатом веке увяли…»
Анна Ахматова

Эти горькие знаки из двадцатого века –
этот крест, что восстал над могилою братской,
и теней этих стайка, так печально крылатых,
и распятые мысли, в место лобное вбитые, –
тех, кто уж не придет, кому имя – убитые,
трепет тонких березок, и лип ароматы,
и лоза, пережившая лай автоматный,
с той поры перегнутая, словно калека,
с той поры,
с той поры…

Эти улицы светлые, и глухие площадки,
молчаливые люди и дома безответные,
эта память живая, с кровавой отметиной,
и фонтаны, и скверы, и эти вокзалы,
эти старые сосны, что небо пронзают,
и музеи безумные – боль прокаженных,
этот вечный огонь, в честь бессмертья зажженный,
с той поры в наших душах живут беспощадно,
с той поры,
с той поры…

И приязни разбитые, окна безлюдные,
смех неискренний вслед за улыбкой иудиной,
на глаза набежавшие вдруг слезы скудные –
это все с той поры, и не знаю покоя;
ветер воет над городом и над рекою,
одинокий, чужой, он несется, несется
над речною излучиной, верб не коснется
нежной лаской, а прочь всё стремится отсюда
с той поры,
с той поры…

С той поры здесь царят пустота и забвенье.
Неприкаянно бродят они по дорогам,
и от них удается спастись лишь немногим,
зашуршат вдруг листвой, растревожат вдруг гравий,
словно марш похоронный для нас проиграют.
С той поры, видно, в нас и неверие наше.
Или вера неверием стала? И страшно,
оттого что вдруг верою стало сомненье
с той поры,
с той поры…

Эти вечные знаки: стих, картина и песня –
память о невозвратном, словно взгляд потаенный
сквозь ресницы на мир, для любви сотворенный,
на летевшие ввысь очертания зданий,
на согретый дыханием мастера камень,
на галдящих детей в безмятежное утро,
милых мам на скамейках и бабушек мудрых –
память грустная, взгляд молчалив и невесел
с той поры,
с той поры…

Эти черные знаки из двадцатого века –
о живых и о мертвых напевы печальные,
эти скорбные тени и отзвук прощальный –
наши строгие судьи, что в тоске безысходной
в нас пребудут всегда – поминутно, погодно,
с ними жить нам, они наше тяжкое бремя,
глохнет эхо – безгласное в смутное время.
А на судьбах людей безнадежности метка
с той поры,
с той поры…


Атанас Стоев
http://liternet.bg/publish20/at_stoev/

БЕНДЕРСКИ НАБАТ

«Этой ивы листы
в девятнадцатом веке увяли…»
Анна Ахматова

Тези кръстове черни в двайсти век се родиха,
тези паметни знаци, над могилите братски,
тези символи тъжни, тези сенки крилати,
тези мисли разпнати, от сълзите изтрити,
тези лобни летища за душите убити,
тези крехки брезички и липи ароматни,
тези тънки лозички от откос автоматен –
от тогаз са превити и тревите са тихи,
от тогаз,
от тогаз…

Тези улици светли, тези тихи площади,
тези хора смълчани, тези къщи безмълвни,
тези спомени живи, все с покойници пълни,
тези мили фонтани, тези паркове стари,
тези борове тъмни, тези спирки и гари,
и музеи бездумни и жестокост безумна,
този почетен огън за безсмъртните лумнал –
от тогаз са в душите и стоят безпощадни,
от тогаз,
от тогаз…

И разбитите дружби, и стъклата разбити,
и смехът изпохапан, след усмивка лъжлива,
и сълзата изтрита от лицето красиво –
от тогаз са – не крия; и – не искам да крия…
И крайбрежният вятър от тогаз някак вие
по-самотно и бързо, като чужд отминава,
над завоите речни и върбите не дави
с ласки нежни и скрити, а самотен се скита –
от тогаз,
от тогаз…

От тогаз е и тая пустота и забрава,
дето броди открито по заводите пусти,
и в душите ни свити като луда препуска,
съска в листи и клони и в тръстиката свири,
сякаш химн погребален там за нас репетира;
от тогаз е навярно и невярата наша,
тази вяра невярна и съмнение страшно,
и забравена почит и потъпкана слава –
от тогаз,
от тогаз…

Тези знаци безсмъртни: стих, картина и песен,
непрекъсната памет, този поглед потаен,
ах, от който светът е – тъй красив и безкраен;
и гласът на дървото под върха на резеца,
и гранитът затоплен от дъха на твореца,
и количките детски в тази слънчева заран,
и щастливите майки край децата събрани,
този мир поднебесен, в светъл унес унесен –
от тогаз,
от тогаз…

Тези кръстове черни в двайсти век се родиха,
тези черни напеви и за мъртви и живи,
тези сенки кошмарни, тази вечност лъжлива,
тези съдници наши и на сън и на яве,
дето в себе си носим и покой не ни дават
и така си ги влачим като слава и бреме…
Глъхне нямото ехо, тръпне смътното време!
А трагично за всичко и до край заплатихме –
от тогаз,
от тогаз…

17.XII.2003 г.
Бендеры