по Георги Спасов
Потънеш ли във тялото и
нощем,
от прага празничен
веднъж излязъл…
изчезваш в нея. Като в огледало.
Сред своите безплътни братя.
Отвън са всичките неволи.
И всички планини от студ съблякъл,
с крадецът в теб
( и неговата болест)
претърсваш тялото на мрака…
Жената, седнала наблизо,
от вечерта отпива чаша.
В тръпчивото житейско вино
Тя рови дните си. По памет…
По обед слиза лудият…отгоре.
От горната земя прегърбил облак.
И есента на масата поваля,
окалял поглед във земята.
Приклещил слънцето
през пръсти,
доволно кукурига на кръчмаря.
Пияните край себе си покръстил.
В далечно плаване. За рая…
Тъй кратко е щастлив морякът,
захвърлил котва в празната си маса.
Довел за ден пристанищния вятър.
Морето си удавил. В пясък…
Над него фарът се люлее.
С потънал във очите пристан.
А виното е свършило отдавна.
И дреме край трохите месечина.
2
…А после бавно се изкачваш.
В тревата на квартална есен.
Над острите завои бразди южнякът.
И камъни стопява. От сърцето.
Крадецът в теб навлича тяло.
И крие там неделно самотата.
Пристанищата палят кръчма.
В лицето нощно на моряка.
Жената е от бяло…сякаш.
Забравя светлите си мисли
в последната изпита чаша.
Със лудия си тръгва. И навярно
след него ще събаря
в гласовете
стрелките на попътна вяра…
П.С.
Оставаш сам. Дори моряка
нанякъде от себе си запратил.
Кръчмарят ти намига. През сълза.
И бърше с нея в чашите съдбата…