Старость

Валерий Денисов
Все зеркала с годами вдруг кривыми стали?
А может быть, они стареют вместе с нами?!
Ведь каждый год зима белым бела уходит,
А седина, ложась, как снег, - весной не тает;
Да в пальцах холодок с годами не проходит,
И летнее тепло уже не согревает,
И волос, словно лист осенний опадает…

Морщинками… дожди избороздили кожу?
Иль ветры и снега здесь постарались тоже?
А может это слёзы радости и горя,
Что вечно, как приливы и отливы моря,
Сменяя неизбежно, каждый раз друг друга,
Как будто наша жизнь всегда идёт по кругу,
Врезаются… и оставляют след свой всё же?!

На древних предков мы становимся похожи
И с каждым днём остаток силы покидает;
Не возбуждает красота, не восхищает, -
Всё чаще лишь для сна супругам служит ложе.
Всё дольше говорим, забывшись, мы с собою,
Душа и сердце больше требуют покоя.
Любовь, надежда, воля, - тихо умирают,
То старость нашу плоть и память пожирает…

Ну что за зрелище: глаза бы не глядели!
А будет что? Ведь неспроста же, в самом деле
Все зеркала завесят в доме после смерти?!
Не стоит проверять: ужасно как, - поверьте,
Хотя бы дряхлого себя вдруг не увидеть…
Живым созданием… на этом белом свете.
Но стоит ли свой старый образ ненавидеть?
Смерть многих раньше срока ловко ловит в сети, -
Не каждому дано себя в годах увидеть…
декабрь 2000
*************

Здравствуйте, Валерий. Я перевел на болгарский язык Ваше чудесное стихотворение „Старость” и завтра-послезавтра поставлю на моей странице...
Удачи!
С дружеским уважением,
Красимир

Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев

СТАРОСТ

С годините огледалата стават криви!
А може би стареят с нас, като сме живи?
Нали отива си дори и зима снежна,
ала в косите ни снегът не се стопява;
и в пръстите студът нараства безнадеждно,
и лятна топлина душите ни не сгрява,
косите с есенни листа се разпиляват...

А бръчиците... Дъжд ли кожата намръщи?
И сняг и ветрове се постараха също!
Сълзи на радост и на мъка ли са, ето,
или са вечен прилив-отлив на морето,
заменящ всеки път един с друг неизбежно,
като че в кръг живота ни браздят прилежно,
проникват в пътя... И следите стари връщат!

С бедите на предците вече се тревожим
и всеки ден от силите ни стрък изважда;
не ни възбужда красотата, а досажда –
единствено за сън е брачното ни ложе.
Със себе си говорим, в дрямка мъжделеем,
душата и сърцето за покой копнеят.
Любов, надежда, воля – тихо се разграждат
и наште плът и памет старостта изяжда...

Каква досада: за очите гледка тъжна!
Какво ще бъде скоро? И дали е нужно
огледалата да покриват след смъртта ни?
Не проверявайте: кошмар – какво ще стане,
ако си грохнал ти и себе си не виждаш...
Все още жив ли си сред този свят безбрежен?
Но струва ли си своя лик да ненавиждаш?
Смъртта предсрочно ловко пълни свойта мрежа –
не всеки може на години да се види...

Красимир Георгиев   02.08.2016

Перевод на странице Красимира Георгиева: http://www.stihi.ru/2016/08/04/49
***

м42 р149   04.03.2019
*************