Усталую память... Димчо Дебелянов

Юрий Сарсаков
Усталую память
ты снова тревожишь,
как дух, заплутавший
в лесу до утра.
А я за тобою
иду осторожно –
во мгле меня манят
два черных пера.

И шел я, и падал –
надеялся втайне
последнюю встречу
навеки забыть.
Но, проклятый ночью,
хожу неприкаян, –
и день мне не в радость,
и счастью не быть.

Во мраке надежда
исчезла бесследно,
а юность моя
покорилась судьбе.
Я гасну, я гасну –
с мечтою последней,
что вспомнишь меня.
И грущу о тебе...


* * *

Ти смътно се мяркаш
из морната памет
кат бродница сънна
в бездънна гора –
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.

След сетната среща
да срещна забрава,
подемах се, падах
и страдах навред.
Нощта ме разлюби,
денят отминава,
ни радост донесъл,
ни весел привет.

И ето, погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп –
аз гасна, аз гасна
с утеха последна –
на спомена в здрача
и плача за теб.