Размыт пятном туманный горизонт,
Насквозь прошли дождей косые стрелы,
Порывом ветра сломанный мой зонт
Держу в руке, как парус каравелла...
И сквозь года иду к тебе, иду,
Ища защиты в беззащитном мире,
Как прежде жить уже невмоготу,
Открой же дверь души своей пошире,
Не говори, прошу, мне лишних слов,
От слов излишних мне уже так плохо,
Не возвращайся в зазеркалье снов,
Где холод в пустоте и одиноко...
Я так мечтаю вырастить наш сад
С его благословенными плодами,
Цвели бы в нём соцветия подряд
И небо окропляло бы дождями,
Но не такими, как сейчас со мной,
А тёплою, живительною влагой,
Как солнца луч упал на аналой,
Как кисть, едва касаясь по бумаге...
Скажи мне, друг мой, путь ещё далёк
До перекрёстка встречи наших судеб
По лабиринтам спутанных дорог
И сколько дней ещё таких минует?...
Растушевав пастельные штрихи,
Ночной вуалью лик луны очерчен
И на понятном только нам наречьи
Я тонкой веточкой пишу тебе стихи...
Авторизированный перевод
на болгарский язык
Росицы Петровой
Като тъмно петно е размит хоризонта.
Дъжд нахлува докрай и изкосо плющи.
Сякаш стискам в ръката на кораб платното -
чадъра ми вятърен порив сломи.
И вървя през годините, идвам към тебе,
за да търся подслон в беззащитните дни.
Непосилни са дните, за тебе копнея.
На душата си порти за мен отвори!
Замълчи, замълчи, даже аз нямам думи,
че от думи излишни линее светът
и не тръгвай към мене по старите друми,
там е пусто и мрачно, вилнее студът!
Как мечтая във нашата цветна градина
да отгледам цветя. С благослов да растат
и небето със свойте сълзи да ги мие
и люлее с приспивни напеви дъждът
Да е с топла, небесна живителна влага,
като лъч, който гали свещен аналой,
като четка която с боички нанася
върху листа: любов, красота и покой.
Колко път ни очаква, кажи ми любими
до пресечната точка на наште съдби?
И по прашния път лабиринтен, кажи ми
колко още ще минат безсмислени дни?
Разтушавам душата с пастелните щрихи
и воала на лунния лик очертан,
и със тънък писец пиша стих във стиха си,
който само единствен би ти разгадал.