Поетесата Генка Богданова е утвърдена за Посланик на Мира
Поредното признание за своята обществена дейност получи небеизвестната поетеса, авторка на 22 книги за деца и възрастни и не на последно място отличен преводач на съвременна руска поезия Генка Богданова.
На 10 октомври от Посолството на мира в Женева г-жа Богданова получи специален статут и сертификат, че е утвърдена за Посланик на мира.
За високата и отоворна роля ямболската общественичка и поетеса е предложена от двама дългогодишни посланици на мира - Анжела де Соуса от Уругвай и Светлана Трагоцкая от Русия.
* * *
VІ и VІІ МЕЖДЕНАРОДЕН КОНКУРС ЗА ПОЕТИЧНИ ПРЕВОДИ, МОСКВА 2012
АКТУАЛНА ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ
НА ГЕНКА БОГДАНОВА
; Родена на 22 юни 1950 г. в с. Тенево, Ямболско; Живее , работи и твори в град Ямбол
; Член на Съюза на независимите български писатели и на Българския хайку съюз.
; Председател на Дружеството на Ямболските независими писатели;
; Пише лирика, римувани приказки,сатира, басни, разкази и есета, хайку, прави поетични преводи от руски език.
; Има над 700 стихове, разкази и приказки, публикувани в местния и националния печат, в български и руски сайтове за литературно творчество в Интеренет
; Нейни творби са преведени на есперанто , френски, португалски, англий-ски,испански,руски,украински и турски езици. Включени са в българо – португалски поетичен алманах “Излитане от мълчанието”, в литературен сборник с преведени на турски език разкази от съвременни български автори и в електронната книга на украинският преводач и поет Петър Голубков ХУБАВА СТРАНА Е БЪЛГАРИЯ и в книгата на руската поетеса и преводачка Светлана Мурашева „Моя стихия”
; Награждавана във Втория, Третия и Четвърти и Пети международни конкурси за поетични преводи – Москва 2009, 2010 и 2011 и 2012 година като поет и преводач на руска съвременна поезия с ГОЛЕМИ НАГРАДИ , ПЪРВИ и ВТОРИ МЕСТА в различните номинации на конкурса.Трикратен носител е на най-високата награда в конкурса - ГРАН-ПРИ..
; Удостоена е с Диплом в 35 Международен поетичен конкурс „Цветни игри над Пиринеите” -Франция - 2011 година. През 2012 година спечели Трето място в 36 –то издание на същия конкурс.
; Спечелила е единадесет национални награди за поезия и проза в България
; През 2010 година алманахът й ОТ ЕСЕННОТО СЛЪНЦЕ ОЗАРЕНА получи наградата на ИК „Жажда” за най-добра книга през последните три години
; Съавтор и съставител на повече от четиридесет литературни сборници.
; Автор на десетки текстове за песни, стотици сценарии , сборник с пиеси за деца
и на три електронни книги с хайка и преведени от нея стихове и проза на руски съвременни писатели и поети.
; Издала е двадесет и две книги с поезия за деца и възрастни на книжен носител.
Линкове към лични интернет страници на авторката
http://bogdanova.blogspot.com
https://www.facebook.com/groups/olympus2012/
http://www.stihi.ru/avtor/genkabogdanova
http://www.stihovebg.com/
https://www.facebook.com/groups/olympus2012/
https://www.facebook.com/groups/creative.nature.public/
ЧУХ ЗОВА НА СЪРЦЕТО СИ
Генка Богданова, България
Дочух зова на душите ви нежни,
закодиран в изящното слово -
трепна сърцето ми, бе неизбежно,
то отдавна за вас бе готово!
Запяха словата и звънките рими,
в мен се родиха думи ответни,
отпяха им чувства - светли, раними,
докоснах с обич мечта заветна.
Докоснах с трепет Русия велика!
Тя отвори сърце доверчиво
и като свое дете ме повика
с поетичното слово красиво.
И днес, от руската реч запленена,
следвам зова на душите ви аз,
А сърцата ни, в светлина озарени,
пеят в съзвучие с ангелски глас.
РИТОРИЧНО
Генка Богданова / Ямбол, България
Щастлив е този, който грижи няма
и спи блажено сладкия си сън!
Не го вълнуват любовта голяма,
ни на мечтите сребърния звън…
Щастлив ли? Не, не вярвам,че в съня му,
в покоя сънен красота трепти,
че чувства,че живее, че в света му
духът му скита, пее и лети.
БОЛКА
Спомням си с болка и с тъга голяма
за нещо безценно – сандъка на мама.
За оня, белия, с рози изписан,
да пази спомени скъпи орисан.
Белият сандък - чеиза на мама
в дома ми модерен вече го няма.
Няма ги вече и ризите бели,
шитите рокли – дъги заблестели.
Няма ги скромните мъжки одежди,
мечтите на мама, онези надежди…
чергите писани, нощем тъкани,
в гостната стая по празник постлани.
Остана в сандъка и снимката стара –
мама и татко на някаква гара.
Няма го бялото було с венчето…
Остана ми само болка в сърцето.
Остана ми само вината горчива,
остана въпросът: „Нима съм щастлива
без двора на татко, без къщата родна,
където пораснах щастлива, свободна.
Където смехът на кака се лееше,
а майка ми в стана тъчеше и пееше?!”
Няма ги вече цветята на мама,
сандъкът със спомени вече го няма!
Сега се питам, дали със земята,
с родната къща и двора с цветята,
аз не продадох, с душа изстинала,
своята съвест и своето минало.
И нека животът сега ме подмята –
дърво без корен, останал в земята,
листо посърнало,от клона откъснато…
Сега страдам и се виня непрекъснато,
за своя грях, за вината голяма -
продадох с дома си и сандъка на мама!
БЯЛА НАДЕЖДА
Генка Богданова
Вали! Снежинките ласкаво галят очите
с прелестен танц, върху бялата приказна сцена.
С нови декори от нежен сатен са покрити
кални улици, тъгата, в душите стаена.
Вали…О, снежната прелест дано да пречисти,
мрачните мисли и тревожните чувства сега!
Дано да ни върнат тези снежинки сребристи
надеждите светли, мечтите ни с цвят на дъга!
ЗИМНА ИМПРЕСИЯ
Генка Богданова, България
Толкова чисто!Толкова бяло!
Вишнев цвят ли нощес е валяло?
Или в небето ангели бели
от бяло злато воал са изплели?
Вятърът гони с ледни камшици
впрегнати в бели коне колесници.
Нежни кристали под стрехите бели
тихо звънят като медни чинели.
В бяла премяна дърветата стари
с клони потропват като сватбари.
Бяла дантела плетат небесата,
в сватбена рокля обличат земята...
Толкова чисто! Толкова бяло!
Сипе се сняг над градчето заспало.
Само комини , под преспите скрити.
Пушат ли, пушат, блаженно с лулите.
ВАЛИ….
Генка Богданова * Ямбол
Вали, вали… Прогизнала земята
превърнала се е в море от кал.
Но не дъждът, а сушата в душата
изпълва ме с тревога и със жал.
Вали…Продъниха се небесата,
като проклятие висят над нас!
Господи, навярно за студа в сърцата
изпрати ни потопа в този час?!
ВЯРВАЙ В МЕН!
Генка Богданова, Ямбол, България
Сърцето ми щастливо до твоето тупти.
Любими, чуваш ли го? Чувстваш ли го ти?
Сърцата ни в синхрон отдавна бият,
нима съмнения нелепи още крият?
Нима те мъчат мисли невъзможни?
Съмнението ражда чувствата тревожни.
Знаеш, че със тебе с радост съм се сляла.
И без теб не зная как ли бих живяла?
Душите ни отдавна , мили, се откриха,
но любовта ни днес спокойна е и тиха.
Стига ми да чувствам топлото ти рамо,
стига ми дори усмивката ти само.
Моля се на Бог до теб да остарея,
сетният си ден със теб да доживея,
ти да ме изпратиш в оня ПЪТ ДАЛЕЧЕН,
а ТАМ да ме откриеш - пак на мен обречен
МОЛИТВА
Генка Богданова, България
Господи, пред тебе коленича
и молба душата ми изрича:
Прости неволните ни грешки
и слабостите ни човешки.
За сторено, несторено, прости!
За думите – раняващи стрели,
за завист, злоба и съмнение,
за гордост, суета, безверие,
за слаба воля, страхове,
за волни и неволни грехове…
Вдигни за нас молитвено ръце
и дай утеха, прошка от сърце
КОГАТО НАСТЪПИ…
Генка Богданова, България
Когато настъпи денят неизбежен,
Ветре, вземи ме във скута си нежен!
Като прелетна птица на юг понеси ме,
на скалистия морски бряг остави ме!
Ще ме посрещнат вълни посребрени,
ще ме целунат водите солени,
Бризът ласкаво ще ме прегърне,
душата ми в чайка ще се превърне.
Знам, че тогава ще бъда щастлива,
обгърнала с поглед морето пенливо.
Преродена в птица аз ще живея
и песни красиви отново ще пея.
КОНТРАСТИ
Генка Богданова / България
Есен e! Дървото пак е оголяло!
Посърнало, унило, чака зима бяла.
С пръсти вледенени вятърът го брули,
със саван мъглата сива го забули.
Примирено сякаш края си очаква,
гарван на върха му жално го оплаква…
Ала пролет нежна го целуне страстно,
с ласка го погали слънчицето ясно
и рояк надежди - пъстри пеперуди,
от студа пленени, за живот се будят.
Пак цъфти дървото - още по красиво!
И за плод се готви – весело и живо.
Тъй и ти, Човече, в бури и неволи,
за момент изгубил за живота воля,
тъжно се прощаваш със деня последен,
с чувство на обречен и на непотребен.
Като, че за тебе слънцето не грее.
Като, че за сбогом птицата ти пее…
Но усмивка топла, ласкава, човешка,
бързо ти напомня, че това е грешка.
Че след всяка болка и след изпитания,
преражда се душата пълна със желания,
със надежди нови и с мечти красиви,
за да изживее нови дни щастливи
„Л Ю Б О В”
/ басня/
Генка Богданова, България
Бръшлянът в Розата се влюби лудо.
То бяха нежности, то беше чудо…
От изгрева, та чак до пълен мрак,
в прегръдките си нашия юнак
притискаше красавицата мила.
Прегръщаше я той с такава сила,
че за любимата му Роза нежна
смъртта бе просто неизбежна.
ЖЕГА
Генка Богданова, България
Лятото за глътка въздух моли.
Птиците от жажда онемяха.
Листите на тъжните тополи
към дъжда молитви зашептяха.
Сухото корито на реката,
тъжно като ялова утроба,
унесено бленува за водата,
погубена с магия ли, с прокоба?
Слънцето, застинало в небето,
земята в огнен плащ обгърна.
Задъхано от жегата полето
повехна, залиня , посърна…
Замлъкнаха и смях и песен,
удавени без жал от маранята.
В денят, от огнения ад донесен,
измъчена предаде се земята.
МНОГОЛИКАТА ЛЮБОВ
Генка Богданова, България
Нежна, или напориста,
скромна, или дяволита,
свята чувствена и чиста -
Тя пристига без да пита.
Не признава Тя сезони,
нито възраст, нито пол,
нито правила, закони,
нито ред и протокол.
Граници и бариери,
не признава Любовта.
Може Тя да ни намери
зад заключена врата.
Идва като гръм небесен,
като пламъче в гръдта,
като вик, и като песен –
многолика Любовта.
Тя е като ясно слънце,
прелестна като дъгата,
крехка като житно зрънце,
силна е като земята.
Тя ни носи ключ от Рая,
огнения дъх на Ада,
страст, въздишки и омая,
и божествена наслада.
Тя е порив, полет, зов -
многоликата Любов
ТИ СИ ТРЪГВАШ, ЛЮБОВ…
Генка Богданова, България
Ти си тръгваш, Любов под дъжда
и дори не поглеждаш през рамо.
Под чадъра се леят тъга
и сълзи… Но устата е няма!
Ти си тръгваш, Любов. Как боли!
Как изгаря от болка сърцето!
Аз съм сам! Аз съм тъжен! Вали!
Тръгваш ти и разплака небето.
Не си тръгвай, Любов! Остани,
тук без теб ще пусто и мрачно!
Ти си слънцето в моите дни
и звездите, усмихнати в здрача!
ПРИСЪДА – НЕОБИЧАН!
Генка Богданова, България
Знаеш ли, какво е да обичаш,
да гориш от пламенна любов,
след любим отчаяно да тичаш,
а той за тебе да не е готов?
Знаеш ли, какво е да изгаряш
в пламъка на ревност и тъга,
ледени прегради да събаряш,
а зад тях да зее пустота?
Отчаяно ръцете да протягаш,
събрал след отчаяние кураж.
С надежда да се будиш и да лягаш,
с мечта, която всъщност е мираж?
О, ти не знаеш! Знае, който страда,
и плаче за любов несподелена.
Сърцето му изгаря в огнената клада,
душата му угасва – искра изпепелена!
* * *
ДВА СОНЕТА ЗА ДУШАТА НА ПОЕТА
І. Душата ти е пъпка медоносна,
разцъфнала сред нива росна.
В словата ти е сладката омая
на тази пъпка медоносна, зная.
Житейски бури и слани студени
брулят я. но кой ще й отнеме
натрупаната мъдрост зряла,
която в стиховете се е сбрала!?
Като пчели летим над тази пъпка,
омаени от сладостната тръпка,
на дълги глътки красота да пием,
света божествен в нея да открием
Поезийо,, с изящното си слово,
прераждай се отново и отново!
ІІ.
Сърцето ти е амфора красива,
препълнена със виното пенливо
на силни чувства прекипели,
под слънцето на любовта узрели.
Навеждам се над стиховете кратки,
отпивам от амброзията сладка
на словото ти – топло и звънливо –
подобно вино – силно и пенливо.
Душата ми бе жадна и унила,
но то й дава пак за полет сила.
Духът ми светъл се преражда,
сърцето ми отново песен ражда.
След този пир се чувствам обновена.
Живей, поезийо! Бъди благословена!
Генка Богданова, България
* * *
========================== ====================
МК коротких рассказов Радость жизни.
Генка Богданова. Болгария. -
http://proza.ru/avtor/genkabogdanova
Белый платок — автор Ольга Борисова
Превод от руски на български език: Генка Богданова
БЯЛАТА КЪРПИЧКА ( литературные переводы)
http://proza.ru/2019/08/17/1595
Перевод с русского: Генка Богданова
Танюша проснулась рано. За окном рассветало, но в комнате было ещё темно. В открытую форточку влетал свежий утренний ветерок. Он колыхал нежную тонкую занавеску, и она таинственно шелестела. Таня сладко потя-нулась и посмотрела на часы. «Полшестого… Какая рань», – подумала она, но спать больше не хотелось. Повернувшись на бок, посмотрела на мужа. Алексей крепко спал, засунув руки под подушку. «Исхудал совсем, – вздохнула Таня, – дети ещё не знают, что папка прилетел. Вот радости будет!»
Её муж, военный летчик, по долгу службы часто от-правлялся в длительные командировки. Танюшка любила, когда Алешка возвращался домой. Статный и подтянутый, в военной форме, которая ему так шла, с цветами и подарками он шумно влетал в двери и, схватив всех в охапку, креп ко прижимал к груди. Таня поцеловала спящего мужа и тихонько вышла из спальни. На цыпочках подошла к две-ри детской комнаты и, убедившись, что мальчишки спят, пошла на кухню.
Сварив любимый крепкий кофе, Танюшка наслаждалась его ароматом. Отпивая маленькими глотками терпкий напиток из фарфоровой чашечки, смотрела в окно. Сквозь стекла сочился бледный свет и, вытесняя мрак, заполнял пространство комнаты. Новый теплый весенний день, обе-щавший радость и благополучие, вступал в свои права.
Алешка подкрался незаметно и обнял её за плечи:
– Ну что, Танюшка, какие у нас на сегодня планы?
– Давай с детьми сходим в старый городской парк. Они давно уже просятся на детскую площадку. А затем зай-дем к кафе «Сказка» и…
– И купим торт «Прагу», – засмеялся Алексей, – сладкоежка ты моя!
– И дома заварим вкусный чай и все вместе съедим торт, – улыбаясь, добавила Танюша.
Дом просыпался. На верхнем этаже кто-то громко хлопнул дверью. Этажом ниже на кухне загремела посудой соседка. Скрипнула дверь детской, и со словами «Папка приехал!» на кухню ворвался заспанный и взъерошенный Андрей. Ему шел одиннадцатый год. Темноволосый, худой, для своего возраста высокий, он радостно прыгнул прямо в объятия отца. Следом, громко шлепая босыми ногами, прибежал Петенька, четырехлетний пухленький малыш. Отец обнял детей, крепко прижал их к груди.
– Ну что, орлы, как вы себя вели, пока меня не было дома? Мамку слушались?
Андрей усмехнулся и опустил глаза, а Петенька, качая утвердительно белокурой головкой, пролепетал:
– Слушались. Да, мам? – и, не дожидаясь ответа, спро-сил. – Пап, а ты не улетишь?
– Нет, сынок! Сегодня я буду дома, и мы все вместе пойдем в парк.
– Ура! – закричал Андрей.
– У-ла! – вторил Петя.
Ближе к обеду, нарядные и веселые, они вышли из дома. День выдался теплым, ярко светило солнце, и Танюшка распахнула плащик, изпод которого виднелся кокетливо повязанный белый платочек. Алексей с обожанием посмотрел на супругу. В черном плащике, который ей так шел, белокурая, в лаковых лодочках на высокой шпильке, она казалась ему красавицей. Он любил её. Любил свою семью, дом, замечательных мальчишек, в которых проявились их черты. Болтая о пустяках и держась за руки, они неторопливо шли по дорожке, ведущей через рынок в центральную часть небольшого военного городка. Они, молодые и счастливые, не обращали внимания ни на любопытные взгляды продавщиц, ни на прилавки с картош-кой, морковкой и всякой снедью. Это был редкий воскрес-ный день, когда они были все вместе.
Поравнявшись с киоском у центральных ворот рынка, Танюша увидела бегущих в разные стороны людей. Она посмотрела вперед и остолбенела. Прямо перед ними с двух сторон, «стенка на стенку», шли темноволосые кавказские мужчины. Лица их были суровы и полны решимости, в руках поблескивали остро заточенные ножи. Расстояние между группами быстро сокращалось.
Решение возникло молниеносно. Оттолкнув детей и мужа, она рванулась вперед и встала между враждующими. Торопливо развязав белый платок, Таня решительно кинула его под ноги мужчинам. Все оторопели. Высокие и сильные, они смотрели на неё, маленькую и смелую, с нескрываемым любопытством. Таня, собрав все свое мужество, пытаясь выиграть время, стала ходить между ними взад-вперед, не давая сойтись врукопашную.
Остановившись посередине и показывая рукой в сторону своих детей, которых крепко держал ошарашенный муж, спокойно произнесла: «Мужики, вам не стыдно? Пос-мотрите на их глазенки!» Наступила зловещая гробовая тишина, и в ней Танин голос звучал тихо, спокойно, но строго: « Что, рынок поделить не смогли?! А вы подумали о своих матерях, женах, детях?!» И не давая им опомниться, продолжала: «Неужели нужно перерезать друг другу глотки, чтобы о чем-то договориться?! Сядьте за стол переговоров, не хватайтесь за оружие! Научитесь решать мирно возникшие проблемы! Жизнь и так коротка, а вы…» Таня смело посмотрела на обе группы. Хорошо одетые мужчины, явно разных национальностей, исподлобья, но восторженно смотрели на неё, и в их взглядах она прочитала немой вопрос, мол, как ты, такая маленькая, осмелилась встать между сильными мужиками? Они были явно в замешательстве. Ёкнуло сердце у Татьяны, и ей показалось, что время на миг остановилось. Она понимала, что именно сейчас принимается решение. Внезапно с одной стороны вышел вперед мужчина в белой рубашке, средних лет, видимо старший в этой группе:
– Прости, сестра! Мы все поняли. Спасибо тебе! Я обещаю, разойдемся мирно!
Он с надеждой посмотрел на другую сторону. От них также вышел мужчина чуть моложе, в дорогих джинсах и стильной голубой рубахе в крапинку:
– Спасибо, сестра! Прости!
Таня посмотрела им в глаза и поняла, что могло про-изойти. Она решительно потребовала:
– Дайте мне слово горцев, что договоритесь!
Обе стороны пообещали. Теперь она была уверена, что резни не будет. Танюша подошла к детям и мужу и, взяв их за руки, провела через людской коридор. Они шли, не оглядываясь, а вслед восторженно смотрели невольные зри-тели маленького происшествия.
В пыли ещё долго белел платок русской женщины, примиривший два враждующих клана. Лежал немым укором и напоминанием о древнем обычае кавказских народов – брошенный белый платок прекращает всякую вражду.
*
БЯЛАТА КЪРПИЧКА
Превод от руски на български език: Генка Богданова
Танюша се събуди рано. Зад прозореца разсъмваше, н в саята беше още тъмно. В отворения прозорец влетя свеж утринен ветрец. Той поклащаше тънката завеса и тя тайнст-вено шумолеше. Таня сладко се протегна и погледна колко е часът. „ Пет и половина…Колко е рано“, - помисли тя, но повече не й се спеша. Обръщайки се настрана, погледна мъжа си. Алексей спокойно спеше, пъхнал ръка под възглавница-та. „съвсем е отслабнал,- въздъхна Таня,- децата още не знаят, че татко е долетял. Каква радост ще бъде!“
Мъжът й, военен летец, по задължение често тръгваше на далечни командировки. Танюша обичаше когато Алексей се завръща у дома. Красив и стегнат, във военна униформа, която толкова му отиваше, с цветя и подаръци той шумно влетяваше пред вратата и, грабвайки всички в прегръдка, силно ги притискаше до гърдите си. Таня целуна спящия си мъж и тихичко излезе от спалнята. На пръсти отиде до дет-ската стая и убедила се, че момчетата спят тръгна към кухнята.
Сварила любимото силно кафе, Танюша се наслаждаваше на аромата му. Отпивайки малки глътчици от горчивата напитка от порцелановата чашка, гледаше през прозореца. През стъклата се процеждаше бледа светлина и прогонвайки мрака, запълваше цялото пространство на стаята. Новият топъл есенен ден, обещаващ радост и благополучие, встъпваше в своите права.
Альоша се промъкна незабелязано и я прегърна през раменете.
- Е, какво, Танюшка, какви са плановете за днес?
- Хайде с децата да отидем до стария градски парк. Те отдавна мечтаят за детската площадка. А после ще се отбием в кафене „Приказка“ и…
- Ще купим торта „Прага“, - засмя се Алексей, - сладкоядке ти моя!
- И вкъщи ще запарим вкусен чай и всички заедно ще изядем тортата. - усмихвайки се добави Танюша.
Къщата се събуди. На горния етаж някой силно затръшна вратата. На етажа под кухнята затрака посудата на съседката. Скръцна вратата на детската и с думите „Татко е пристигнал!“ в кухнята се втурна сънливият и разрошен Андрей. Той караше единадесетата си година. Тъмнокос, слаб, висок за възрастта си, той радостно скочи направо в обятията на баща си. След него, шляпайки с босите си крачета, дотича Петенка, четиригодишният пухкав малчуган. Бащата прегърна децата и силно ги притисна до гърдите си.
- Е, как сте, орлета, как се държахте докато ме нямаше у дома?
Андрей се усмихна и наведе очи, а Петенка, клатейки утвърдително русокосата си глава, промърмори:
- Слушахме. Нали, мамо? – и не дочаквайки отговора, попита. – Татко, нали няма отново да летиш?
- Не, синко! Днес ще си бъда вкъщи и ние всички заедно ще отидем в парка.
- Ура! – извика Андрей.
- У- ла! – повтори и Петя.
Около обед, пременени и весели, те излязоха от къщи. Денят се оказа топъл, грееше ярко слънце и Танюшка отметна пелерината си, из под която се показа кокетно завързана бяла кърпичка. Алексей с обожание погледна съпругата си. В черната пелерина , която така й приличаше, белокожа, фина като млада фиданка, в лачени сандали на висок ток, тя му се струваше красавица. Той я обичаше. Обичаше своето семейство, дома си, забележителните си момчета, в които с проявяваха техните черти. Бъбрейки за незначителни неща, хванали се за ръце, те бавно вървяха по пътечката, водеща през пазара и централната част на малкия военен градец. Те, млади и щастливи, не обръщаха внимание ни на любопитните погледи на продавачките, ни на лавките с картофки, моркови и всякакви хранителни продукти. това беше от редките неделни дни, когато те всички бяха заедно.
Приближавайки до павилиона при централния вход на пазара, Танюша видя бягащи в различни страни хора. тя погледна напред и се стъписа. Право пред тях от две страни, „стена до стена“ вървяха тъмнокоси кавказки мъже. Лицата им бяха сурови и изпълнени с решимост, в ръцете им проблясваха остро наточени ножове. Разстоянието помежду им бързо се скъсяваше.
Решението възникна мълниеносно. отблъсквайки децата и мъжа си, тя се втурна напред и влезе между враждуващите.
Припряно развързвайки бялата си кърпичка, Таня решително я хвърли под нозете на мъжете. Всичко онемяха. Високи и силни, те гледаха към нея, малката и смела жена с нескрито любопитство. Таня, събрала цялото си мъжество се опитваше да спечели време, не позволявайки да започне меле.
Спряла по средата, и сочейки с ръка към своите деца и мъжа си, спокойно произнесе: „Мъже, не ви ли е срам? Погледнете очичките им!“! Настъпи зловеща гробовна тишина и в нея гласът на Таня звучеше тихо, спокойно, но строго:
„ Какво, пазара ли не можахте да поделите?“ А вие помислихте ли за своите майки, жени и деца?“ И не позволявайки им да се опомнят продължи:
- Нима е нужно да прережете един на друг гърлата си, за да се разберете? седнете край масата, за да преговаряте, не хващайте оръжието! Научете се мирно да разрешавате възникналите проблеми! Животът и така е толкова кратък, а вие…“
Таня смело погледна двете групи. Хубаво облечени мъже, явно от различни националности, те я гледаха изненадано, но възторжено и в погледите им се четеше въпрос, как така, моля ви се, ти, такава мъничка се осмели да застанеш сред силните мъже?
Те бяха явно объркани. Разтуптя се сърцето на Татяна и й подсказа, че е време да спре. Тя разбра в че именно сега се взема решение. Внезапно от едната страна излезе напред
Мъж в бяла рубашка на средна възраст, явно старши на групата:
- Прощавай ,сестро! Ние те разбрахме. Благодарим ти! Аз ти обещавам да си тръгнем мирно!
Той с надежда погледна към другата страна. От тях също излезе мъж, малко по-млад, в скъпи джинси и стилна синя риза в петна:
- Благодаря, сестро! Прости!
- Таня погледна в очите им и разбра какво можеше да се случи. Тя решително настоя:
- Дайте ми дума, планинци, че ще се разберете!
Двете страни обещаха. Сега тя беше сигурна, че кръвопролитие няма да има.. Таня отиде при децата и мъжа си и хващайки ги за ръка ги преведе през човешкия коридор. Те вървяха без да се оглеждат, а след тях възторжено гледаха неволните зрители на малкото произшествие.
В праха още дълго се белееше кърпичката на руската жена, сдобрила два вражду-ващи клана. Лежеше като ням укор и напомняше за древния обичай на кавказките народи – хвърлена бяла кърпичка прекратява всяка вражда.
============================= ==================================