Сякаш е в бяло…с износена дреха,
някак се свлича нощта.
С тебе сме, братко,
отпадък, остатък…
Нещото мръсно в света.
Ти ще се молиш за късче надежда.
Аз в гласове
ще подреждам деня.
А безначална. И сита. Безбрежна…
като божиите словеса…
ще се оглежда
нейде-
в погледи,
сенки-
на охолния свят
Любовта…
Всяка сутрин те виждам
у мене.
Зад окъсан кашон.
Хром.
Сакат.
Сгънал гръб във отсрещната вечер.
Ти си клекнал за хляба си вечен.
(Аз не знам за какво да клеча…)
И си мисля – дали да не падна -
ей така, от мъглата – до теб.
И към горния свят мойта шепа
като цвете да порасте.
По петаче човечност да хвърли
там…на някакви двама
денят.
В теб – самун за горчива утеха.
В мене – сън до пътека.
И праг…