Понякога във мен витаят бури
и ровят със остена гръмотевици.
Подклаждат ги и бляскат като щури
видения в света на ослепелите.
Изсипват сив порой и с гръм разкъсват
деня ми и го съдят на разпятие...
И вятър там от някъде възкръсва,
и хили се с гласа на сто проклятия...
Понякога. Това е щом те няма...
Но спре ли се в небето ми дъгата ти,
напук на всичко в мене просветлява
от слънчевите зайчета в косата ти...
Николай Дялков
Гр.Тополовград, България
07.01.2012 год.