Завръщайки се в родния ми град,
аз търся с поглед къщата на дядо.
Пътувам към един изгубен свят,
изпълнен с топлина,уют и радост.
Пресичам от познатия площад
към веселата уличка с липите.
Тук някога с приятели играх.
Не ще забравя дните най- честити…
Застанала на прага, дворът благ
омайва с нежен аромат на рози.
Хортензиите шепнат нещо пак…
Аз спрях за миг и с тях да поговоря.
Очаква тук да се завърна аз
прозорче светло с шарени завеси,
към спомена да литна – бял пегас –
и скътам детството си в топли шепи.
Политам волна сред треви, цветя
пак с пърхащи криле на пеперуда,
(от вестника на дядо), в утринта
градината на баба да събудя.
Сега стърчат там само руини,
Останали от родната ми къща,
А в гърлото напират пак сълзи.
Аз в сънищата само се завръщам.
Най-дъхавите в цяла махала,
но мъртви днес са розите на баба.
И тъжно е, и пусто е в града,
а спомен свиден в паметта остава.
Пак стискам броеницата в ръка,
останала от дядо ми във скрина.
Годините – мъниста кехлибар
реката на живота ми залива.
Порасна онова момиче в мен,
но още носи пламъка в очите
на баба от любящото сърце –
той никога не ще изстине!
м.януари 2012г.
Сон
(Перевод с болгарского Стафидова В.М.)
http://stihi.ru/2012/05/08/2361
Я возвращаюсь в город мой родной
Ищу глазами дедово жилище
Где были нежность радость и покой
Где я открыла в мир свои глазища.
Миную площадь - лет тому назад
Мы здесь играли в липовой алее
Влюблялись, бегали, об этом помнит сад
И нам хотелось выглядеть взрослее.
Вот мой порог, меня встречает двор
И ароматом обнимают розы
И я затею с ними разговор
И пару слов внесут своих, стрекозы
Горит окно и занавесь пестрит
Ждало меня и я сюда вернулась
Со мною детство, вдруг заговорит
И я в воспоминанья окунулась.
Вольна летать, садиться на цветы
Как бабочка из дедовой газеты
Разбудят сад: и ветви и кусты
Мои простые девичьи сонеты.
А где теперь мой дом родной и кров
Унылая брожу по пепелищу
Остался сон от всех моих дворов
И слёзы на глазах моих трепещут.
Сегодня розы бабкины мертвы
Хотя пахучей нету на рассвете
Без дедушки и бабушки, увы
Мне пусто и печально жить на свете.
...........................................................
В руках сжимаю дедов амулет
Но время через пальцы просочится
И лет моих восторженных букет
Как капля в море быстро растворится
Взрослее стала девочка во мне
Хотя глаза пылают и доныне
От бабушки любимой – жизнь в огне.
Он никогда, надеюсь, не остынет.
Фотография - моя.Это роза моей бабушки.