Научно-фантастичен разказ
За миг той загуби съзнание. Нещо се преобърна и разтегна в него. Показалеца върху клавиша на пулта за старт и… неизвестното, забравата, небитието, може би. Но сега всичко беше в ред. Той все още не отваряше очи. Беше му приятно да седи така, да знае, че е жив, да знае, че всичко е в ред. Той беше уморен – краката му бяха уморени, почти не ги чувстваше, и ръцете му бяха уморени, и мислите му. Сякаш полетът през хиперпространството бе изтеглил цялата човешка енергия. Кичур коса падна над очите и започна да трепти в дъха му. Нещо ново, нещо непознато чувстваше: в лицето, в ръцете, в тялото си. Какво? Отвори очи. Всичко е в ред. Нормални, реални предмети с реални очертания. Стените, таванът, пултът, креслата и масичката, екраните… Не долови нищо нередно. Но звездите, съзвездията, хилядите слънца, отразени в екрана! Къде е Слънцето, къде? Това бяха непознатите съзвездия на експеримента. Системите на кораба бяха работили прецизно – той бе точно там, където трябваше, сред пространството и във времето…
Беше много уморен.
Посегна да откопчае колана, който го привързваше към креслото. Тогава погледна р ъ ц е т е с и! Ръцете му бяха с т а р и! Ноктите – дълги и завити, (той никога не позволяваше на ноктите си да растат повече, отколкото е нужно), кожата – суха и сбръчкана. Пръстите му се бяха изкривили, а кокалчетата на китките подути и сиви. Дебели, черни вени се извиваха. Кожата му бе суха и сгърчена, увиснала и пръстите потъваха в нея. Носът му бе крив и месест, брадата – снежно бяла.
Отстрани колана и стана. Направи две крачки, спря в центъра на кабината. И отново заопипва лицето си. Пак погледна към звездите в екрана. Хиляди звезди. Краката му трепереха. Дрехата, която преди се издуваше от едрите мишци, сега висеше нагъната. Дишаше тежко, накъсано. От движението се задъха, остра болка прониза гърдите му, там някъде при сърцето и го накара да се олюлее. Погледна отражението си в екрана. Човекът насреща беше стар. Вратът му тънък и жилест, целият побелял, страните му изпити, разрязани от бръчки, очите хлътнали. Човекът от екрана бе съвсем стар. Сто и десет, сто и двадесет години. Повече…
Беше остарял. Краката едва го държаха, ръцете трепереха. На Земята, преди да стартира, можеше с километри да тича, с часове да плува… Преди минута само той беше млад, на двадесет и пет години, и никога не усещаше умора. Кога беше това? Преди минутка? Преди няколко часа? Вчера? Или никога не е било?
На Земята може би изтича едва третият, или четвъртият, или петият, или шестият час след старта… А за него това бяха години. При полета в хиперпространството времето бе ускорило пулса си. Аномалия или повреда в системите на апаратурата. Една красива измислица, шега на хиперпространството – с а м о м и г, равностоен на осемдесет, деветдесет, сто години…
Изправи се. Излезе от кабината. Взе самобръсначка, избръсна се, постоя така слушайки звука от стичащата се вода. После се наведе над раковината на умивалника и наплиска лицето си. Затвори внимателно кранчето. Бегъл поглед към неговото цвете – еделвайса, който бе му подарила Мария…
Продължи по коридора. Спря пред камерата за анабиоза. Влезе. Вана, сложна апаратура. Тук би могъл да запази своя живот – да насочи кораба сред междузвездните коридори и да заспи. След много години ще бъде у дома. И отново ще види Земята, Слънцето. Слънцето ще го заслепява, ще го топли. Ще види морето, пясък, водорасли… Но много години ще минат… Хората веднага трябва да научат за неудачата от експеримента, да не рискуват с друг опит! Излезе. В ръката си държеше мекото цвете, което му бе подарила Мария.
В кухнята жадно изпи пълна догоре чаша с вода. Обели три картофа и ги наряза на ситно. Докато чакаше да се изпържат, започна да си играе с ножа и вилицата. Удряше ги, а те звънтяха. Опитваше се да провре острието на ножа между зъбците на вилицата… Замириса на вкусно земно ядене. Картофите се бяха зачервили и хрускаха… Нахрани се, изми чиниите и ги постави на мястото им. И се отпусна поизморен в креслото. По едно време се стресна – изглежда бе позадрямал…
А предполагаха, че полетът през хиперпространството ще трае само миг, че всичко ще бъде едва ли не една кратка, съвсем кратка разходка между звездите. Бяха изпратили космическа станция в хиперпространството. Тя се завърна. Още същия ден. Изпратиха и опитни животни. Животните се завърнаха живи.
Недоглеждане! Сега му е ясно – случайно за обитатели на космическите рейсове бяха избрани животни дълголетници – папагал, орел, костенурка… Затова са превъзмогнали аномалията на времето, затова са се завърнали от безкрайния път през хиперпространството живи. Хората трябва да научат това!
Време беше. Стана. Спря пред пулта. Корабът бе готов за полет, щеше да пробие хиперпространството за миг, за миг само щеше да го заведе у дома. Апаратите щяха да изчислят. Достатъчно беше да натисне зеления клавиш на пулта и колелото щеше да се завърти. Но този път сърцето нямаше да издържи! Нямаше вече да вижда и да чува.Сърцето нямаше да издържи! Това щеше да бъде краят! Т о з и п ъ т с ъ р ц е т о н я м а д а и з д ъ р ж и…
Той се наведе над диктофона на пулта: “Земя. Полетът през хиперпространството. Пристигнах тук старец. Човешкият живот е къс. Опитните животни - дълголетници. Или някъде има грешка. В системата или… в хиперпространството. Не изпращайте хора… за сега…”
Извади касетата от диктофона. Постави я на пулта, до зеления клавиш, точно до дясната си ръка. После натисна клавиша и се отпусна. Очите му потъмняха.
1975
____________
Разказът е публикуван в:
списание „Родна реч”, бр. 10, 1975 г.;
вестник „Студентска трибуна”, 9.12.1975 г.;
сборник научно-фантастични разкази "Упълномощен да си спомни", 2012 г.