SD* - 10.02.2012
Два спомена. Дублиране на книга. Обикаляне по коридорите на институция и търсене на канцеларията или гише, където мога да получа паспорт или виза. За двете ситуации имах общи спомени след събуждане. По-късно избледняха и почти ги забравих. Не бях сигурен дали ще имам желание да ги възстановявам. Все пак, разбирам, че е нужно да положа съответни усилия. Всеки път когато съм пропускал да визуализирам и да опиша сънища, или поне да ги маркирам с ключови думи, съм изпитвал съжаление. Появява се чувството за загуба на нещо преживяно и загубено безвъзвратно. Забелязал съм и негативните ефекти от такъв пропуск. Сякаш собственото ми съзнание след това ме наказва и намалява способността си през следващите дни за припомняне. Като пропусна да визуализирам и запиша ситуациите от сънуваното през някоя нощ, на следващата сутрин нямам съвсем никакви спомени. Затова отдавна съм разбрал, че трябва редовно да се полагат усилия. Дори когато споменът е съвсем смътен, общ и блед. Или когато имам чувството, че ситуацията е елементарна, незначителна. Дори когато виждам, че нищо интересно и особено няма да се получи от поредното описание, тъй като детайлите, които си припомням са съвсем малко.
Почти бях забравил ситуацията с книгата и бях забравил другата с паспорта. За първата се сетих като направих обща асоциация с брат ми, който се занимава с издаване на книги, редактиране и писане на стихове и проза. Бях направил сутринта връзка с това и сега чрез тази асоциация си спомних общата картина на съня. Доколко ще успея да обясня ситуацията е под въпрос. Ще видим.
За втората ситуация с паспорта бях направил връзка с епизода от един турски сериал, който гледах вчера вечерта. Не се сещах преди малко за самата ситуация, но се опитах да си припомня какво се е случило в този епизод. Докато си го припомнях се сетих за оня момент когато героят стоеше на една опашка в местна институция, за да му издадат паспорт. Така си спомних и за съня.
В общи линии, разбира се. Защото имаше едно дълго обикаляне по едни коридори, обикаляне около една сграда, улица, коридори, зала, отвори към кабинети, една голяма опашка от хора пред едно гише, аз заставам на опашката, а после питам някого, може би жената зад гишето: „Къде мога да получа паспорт?” За паспорт ли бях дошъл тук или за виза? А тя (или някой друг) ми отговори, че трябва да отида от другата страна на сградата, ето натам, през онзи коридор… Излязох, започнах да обикалям отвън покрай стената на сградата. Трябваше да намеря някаква друга зала, където се издаваха паспортите. Сигурно щях да пътувам някъде зад граница, щом исках този паспорт. Но тази подробност не мога да си спомня. Не бях сам, имаше една жена с мен. Вървях покрай стената и май влязох в един портал. Там някъде беше офиса за получаване на паспорти… Но тук вече визуализацията се размива, разсипва се, изпарява се. Знам, че ситуацията беше по-обхватна. Имаше действия и преди момента, от който си припомням и след това. Имаше повече подробности от обстановката и моето действие. Струва ми се, че през цялото време не бях сам. Но с кого? Вероятно имаше една жена с мен. Не мога да я видя сега. Визуализацията е до тук. Поне за момента.
И от другото действие си припомням само ядрото. Все пак, вчера си легнах към три часа през нощта, класическа ситуация на късно лягане и недоспиване, която предполага по принцип липса на всякакви спомени от сънуваните ситуации. Все пак, успях да съхраня връзката към тези две действия…
Имаше една книга, беше изпълнена с цветни илюстрации и имаше един текст за предисловие. Изглежда вътре нямаше други текстове, вероятно само кратки изречения под илюстрациите. Аз не бях сам. Имаше едно лице заедно с мен, част от моята група и още един или двама, които бяха свързани с книгата. Книгата като че ли беше вече издадена. Не, по-скоро беше подготвена за печат, не беше издадена, но имаше завършен вид като книжно тяло. Просто не бе формално издадена или аз знаех, че е така. Изглежда имаше някакъв проблем с издаването, може би се отлагаше или щеше да се случи след известно време. Аз имах някаква мотивация, която ме караше да искам тази книга да бъде издадена. Не бях аз авторът и не знам какво точно ме подтикваше.
В тази ситуация сега имаше някакви моменти, размисли, причини, които не мога да си припомня и да формулирам. В крайна сметка, така стана, че аз използвах всички илюстрации в книгата, направихме (не съм сигурен кой го написа) по-обширен (и според мен – по-добър) текст за предисловието и ги оформихме в книга от друго издателство. Книгата беше готова и оформена в книжно тяло. Беше отпечатана. Сега бяхме няколко души и разговаряхме. Тук не беше авторът на илюстрациите или издателят на първия вариант на книгата. Изведнъж някой каза: „как ще я издадем, как ще я разпространим”… Не, един мъж, който беше свързан с първото издание, каза: „Вие сега на … (спомена някакво име или дума, която се отнасяше до издателя на първия вариант или до автора на илюстрациите) му … (спомена друга дума, която означаваше нещо като „проваляне на работата” или „подливане на вода”, или нещо подобно)”. С други думи, бяхме откраднали илюстрациите и идеята, бяхме ги издали в друга книга. Бяхме обезценили подготвеното книжно тяло в първия вариант от първото издателство. Тогава се замислих „как ще я издаваме и как ще я продаваме”, след като правата принадлежат на първото издателство? По-точно, замислих се, че, докато не получим разрешение, не можем да използваме тази книга, защото макар и с друго издателство и с друго, по-обширно въведение, ние сме направили един дубликат, използвали сме същата схема и същите илюстрации. Това беше.
* * *
В София през последните дни е много студено, температурите паднаха много ниско, улиците отрупани със сняг, замръзнали пътища. Бил съм и при много по-ниска температура преди много години в Москва, когато термометърът бе достигнал минус 40 градуса една зима. Май беше през 1978 или 1979 година. Но вече отдавна съм забравил онова усещане, а и тогава не излизахме много навън, радиаторите на парното бяха нагорещени, обличахме се с кожуси и с ушанки. Всъщност, споменът ми е и за една болница, в която попаднах точно в този период. Там беше хладно…
Все пак, през последните дни в София е много студено. Особено значение има леденият бръснещ вятър, който удвоява усещането за студа.
Но защо пиша всичко това в контекста на визуализациите от сънищата си? Поредният период от няколко дни с по-студено време, поредната административна суета около почистването на пътищата и улиците, поредният повод за властите да се оплакват от природата и да обясняват други свои проблеми. Единствената връзка тук е с визуализирането. Визуализирането на едно безкрайно ледено поле, сред което се оказваш сам.
Бях на една трамвайна спирка вечерта след работа. Чаках трамвая и това чакане се проточи. През последните дни автомобилът ми е замръзнал и аз вися по спирките. Докато чаках, леденият вятър брулеше лицето ми, беше студено, въздухът леден, лицето ми се охлаждаше все повече, усещах болката на студа по кожата на бузите, устните, носа, челото. Студът създаваше болка. Леденият вятър напомняше за самотата. Самотата и слабостта на човека сред стихията на този невъобразим, огромен, необятен свят, дребният човек сред ужасния студ на пустотата.
Бръснещата ледена болка ме накара да се замисля колко е хубаво, че наоколо има сгради, трамвайна линия, все пак места, където би могъл да влезеш, да се скриеш, да се съхраниш, да оцелееш. Ами ако наоколо нямаше нищо? Ако беше наистина съвсем сам? И не е нужно да си представяш сега ледената пустота на необятния космически вакуум. Там студеното е от такъв порядък, че не можеш да си го представиш, нито да почувстваш. Но ако си сам сред белотата на една покрита само с лед и сняг безкрайна равнина?
Усещах тази ледена ослепяваща с белотата си плоскост около мен. Ледена равнина, продължаваше до хоризонта във всички посоки, една безкрайна заснежена равнина. Студено, леденият вятър бръснеше лицето ми, охлаждаше го до болка. Болеше. Болка от студ. Бях сам в ледения студ сред тази равнина покрита със сняг, без хълмове, без нищо друго освен снежна бяла ледена повърхност до безкрай във всяка една посока. Не беше от значение как бях попаднал тук. Студът така вледеняваше погледа и съзнанието ми, че единственото, което възприемах, беше настоящият момент. Момента на обреченост. Осъзнаването, че това е предстоящото преди един неизбежен край.
Бях добре облечен. Хубави обувки с дебели подметки. Те ще запазят сухотата и топлината на краката ми. Имах здрави панталони и добра връхна дреха, ръкавиците опазваха ръцете ми. Само на лицето изпитвах студ. Лицето ми подложено на леден бръснещ вятър. Кожата се вледеняваше и болеше от студа. Болка от студа. Но осъзнавах, че на цялата планета аз съм сам. И каква полза от тези топли дрехи. Нямах храна. Но дори и да имах. Храната въобще не беше повод сега за размисъл. Не, не беше ледена планета. Не беше и извънпланетна самота. Но знаех, че това е ледена пустиня, простираща се на стотици километри във всяка една посока. Аз съм сам в средата. Никой няма да пристигне да ме отведе. Колко време щях да ходя в този студ? Колко километра щях да издържа? До кога ще стигнат силите ми и кога ще падна сринат на земята върху лепнещия лед? Колко време ще съумея да вървя напред охлаждан от замръзналия вятър, брулещия лед в лицето, силите ще се изчерпват, влагата на моя дъх и на дробовете ми ще свършва, ще се обезсилвам постепенно, докато минавам километри по снега тялото ми ще отслабва и желанието да продължавам ще изтлява като изгаряща свещ. Колко време ще успея да крача напред по тоя сняг? Колко километра ще успея да премина? Знаех, че съм обречен. Разбирах, че няма да изляза от тук. Съмнявах се, че това е равнина обширна само стотици километри. Усещах, че това е друго място, на което съм попаднал. Там нямаше отвъд нищо друго. Пустинята от лед и сняг не свършваше. Вървенето ми по снега измръзнал и скован нямаше да има край. Щях да вървя така докато падна обезсилен.
Бях се примирил, че това е краят. Стоях в средата на заснежената безкрайна равнина. Вледенен, скован до болка от студа. Погледнах към небето. Звезди не виждах, само сивота. Ще мога ли сега докато все още дишам, докато съм жив да си представя грандиозността на този свят, безкрайната многообразност на това около мен? Да си помисля за пространството между звездите. Пространството отдалечаващо галактики. За тази необятна пустош, празнота. За вътрешната логика на всичко там, за същността на цялото това пространство, измерения, пламтящите ядра на изгарящи звезди, за структурата на материята и за всичко онова, което е отвъд пространството и вътре в него, в същността на тази реалност?
Леденият вятър бръснеше лицето ми и все повече ме охлаждаше, а аз стоях прав на място и се питах, дали ще мога да почувствам грандиозността и същността на тази невъобразима и необятна реалност, сред която аз бях една точка. Съзнанието ми се освобождаваше. Съзнанието ми се разширяваше и някак си излизаше извън сферата на очертанията на малкия ми череп. Усещах го сега как се разтваря и обгръща една все по-обширна зона на пространството около мен. Съзнанието ми се разширяваше и се издигаше нагоре, разливаше се настрани, обхващаше все по обширни територии, повърхността отдолу, сивотата отстрани, земята и космическата пустош около нея…
Все още стоях на трамвайната спирка позамръзнал. Около мен сновяха хора. Пред мене линия и сгради. Някой каза, че трамваят аварирал две спирки по-нататък. Сега си спомних, че по този начин съзнанието ми се беше разширило когато ме бяха вкарали в тунела на един апарат за сканиране. Тогава вече легнал не трябваше да мърдам. Не беше подходящо да поискам да изляза. Но защо ли в този миг усещах дискомфорт. Аз не страдам от клаустрофобия, но самият факт, че трябва да стоя там неподвижен, обгърнат от стената на апаратурата, без никаква възможност да помръдна или да изляза… Това ме притесняваше. Тогава аз затворих своите очи и се отпуснах. Започнах да издишвам равномерно. Усетих как съзнанието ми се разширява и разлива. В един момент усещах своето съзнание обгърнало изцяло залата на рентгеновия кабинет. Тогава почувствах спокойствие. Съзнанието ми беше излязло и обхванало цялото пространство на помещението около мен.
Прочетох текста. И си спомних за баща си. Как броени дни преди да си отиде, преди безмълвно да ни напусне завинаги, го бяхме завели на скенер и го бяхме вкарали в такъв тунел. Изпитваше много силни болки в кръста. И сигурно много други болки. Но той така ни вярваше. Вярваше ни, че знаем какво правим. Вярваше ни, че ще му помогнем да се излекува, да оздравее и да се оправи. Бяхме го вкарали в този тунел за скенер. Едва успяхме да го поставим да седне и да легне. Стенеше от болките. Легна разположен както лекарят му каза, без да може да се движи, вътре в този тунел. Търпеливо ни изчакваше. Той ни вярваше. Тогава е изпитал същата самота и дискомфорт вътре в тунела. Но не каза нищо. Не се оплака. Изтърпя го. Но ние не успяхме да го спасим Той толкова ни вярваше, че знаем какво правим.
Един ден, застанал по средата на ледената пустиня, гледайки нагоре към пространството на небесната пустош, съзнанието ми ще се разшири и ще се разлее, ще обхване всичко около пустотата на тази земя и ще отиде при него. Там ще го намеря отново.
Когато бях на ледената спирка и мразовитият вятър вледеняваше очите ми, те бяха сухи и визуализираха необятната ледена повърхност. Сега плача и очите ми визуализират ледената пустотата в душата ми, от която ще изляза, през която ще премина, когато съзнанието ми е готово да преплува отвъд.
София, 10.02.2012
* Сънищен дневник