„ЯЗЫЧНИК 1”
Виктор Коврижных
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ЕЗИЧНИКЪТ 1
На село кравите пасе.
Лекува с билки.
В кръвта покой ще донесе
с брътвежи мили.
Шепти, издига палец крив –
и здрав си после!
Народът му благодари:
добър магьосник.
...Изви се буря. Падна град.
От страх присви се.
Удари мълния разряд
до него близо.
От тъмна сила ли бе знак,
от дух неясен?
Издигна го и смъкна пак
на ново място.
Той осъзна се: здрав и жив,
до него крави
пасат – седемдесет глави
с опашки здрави.
Наблизо неговият кон
треви подритва,
потръсква грива с конски стон,
пръхти сърдито.
И даже старият му пес
(порода жалка)
скимти и нюха с нос злочест,
уплашен малко.
Къде съдбата го отвя?
В край чужд го пъхна!
В гори безмълвни и в поля
с ливади глухи.
Огледа местност, отрази
простор с досада
и към далечен хълм с брези
насочи стадо.
И пак – към следващ хълм зелен
с надежда ясна...
Сгъсти се мракът в туй съвсем
незнайно място.
Покрай пореден храсталак
ги нощ докосна.
Той крави издои по мрак
в тревата росна.
Ръката му изтръпна, яд
сърцето брули,
а локвите с млеко димят –
бял млечен ужас...
Отново в път. Зора дойде...
И зад предела
достигнаха до село те,
но чуждо село.
От хорицата там открил
координати.
В далечна област всъщност бил
домът му бащин.
И побелял като платно,
узнал човекът,
че предна седмица било,
предишен петък.
„Добре, че пак си в този свят!” –
му рекли всички.
И кравите да издоят
били добрички.
„За седмица ще си у вас!
Върви на изток!”
Храна му дали в този час
и дрехи чисти.
Отново стадото поде
към цел блажена...
На село върнаха се те
след седем дена.
Покрай реката – къщи, брод,
цъфти морава!
Като сирена в параход
мучаха крави.
Край дворовете умилен
вървял и плакал.
Но с радост никой в този ден
не го очаквал.
„Къде, човече, бе, къде?” –
не чул да шушнат,
като че стадо е повел
през тази сутрин.
Погледна към небето с жал –
да го подсети.
Но Господ или си мълчал,
или зает бил.
От връх планински гледал той
житейска драма –
там авторът героя свой
да жали няма.
Ударения
ЕЗИЧНИКЪТ 1
На сЕло крАвите пасЕ.
ЛекУва с бИлки.
В кръвтА покОй ште донесЕ
с брътвЕжи мИли.
ШептИ, издИга пАлец крИв –
и здрАв си пОсле!
НарОдът му благодарИ:
добЪр магьОсник.
...ИзвИ се бУря. ПАдна грАд.
От стрАх присвИ се.
УдАри мЪлния разрЯд
до нЕго блИзо.
От тЪмна сИла ли бе знАк,
от дУх неЯсен?
ИздИгна го и смЪкна пАк
на нОво мЯсто.
Той осъзнА се: здрАв и жИв,
до нЕго крАви
пасАт – седемдесЕт главИ
с опАшки здрАви.
НаблИзо нЕговият кОн
тревИ подрИтва,
потрЪсква грИва с кОнски стОн,
пръхтИ сърдИто.
И дАже стАрият му пЕс
(порОда жАлка)
скимтИ и нЮха с нОс злочЕст,
уплАшен мАлко.
КъдЕ съдбАта го отвЯ?
В край чУжд го пЪхна!
В горИ безмЪлвни и в полЯ
с ливАди глУхи.
ОглЕда мЕстност, отразИ
простОр с досАда
и кЪм далЕчен хЪлм с брезИ
насОчи стАдо.
И пАк – към слЕдвашт хЪлм зелЕн
с надЕжда Ясна...
СгъстИ се мрАкът в тУй съвсЕм
незнАйно мЯсто.
ПокрАй порЕден храсталАк
ги нОшт докОсна.
Той крАви издоИ по мрАк
в тревАта рОсна.
РъкАта му изтрЪпна, Яд
сърцЕто брУли,
а лОквите с млекО димЯт –
бял млЕчен Ужас...
ОтнОво в пЪт. ЗорА дойдЕ...
И зАд предЕла
достИгнаха до сЕло тЕ,
но чУждо сЕло.
От хОрицата тАм открИл
координАти.
В далЕчна Област всЪштност бИл
домЪт му бАштин.
И побелЯл катО платнО,
узнАл човЕкът,
че прЕдна сЕдмица билО,
предИшен пЕтък.
„ДобрЕ, че пАк си в тОзи свЯт!” –
му рЕкли всИчки.
И крАвите да издоЯт
билИ добрИчки.
„За сЕдмица ште си у вАс!
ВървИ на Изток!”
ХранА му дАли в тОзи чАс
и дрЕхи чИсти.
ОтнОво стАдото подЕ
към цЕл блажЕна...
На сЕло вЪрнаха се тЕ
след сЕдем дЕна.
ПокрАй рекАта – кЪшти, брОд,
цъфтИ морАва!
КатО сирЕна в парахОд
мучАха крАви.
Край двОровете умилЕн
вървЯл и плАкал.
Но с рАдост нИкой в тОзи дЕн
не гО очАквал.
„КъдЕ, човЕче, бЕ, къдЕ?” –
не чУл да шУшнат,
катО че стАдо е повЕл
през тАзи сУтрин.
ПоглЕдна към небЕто с жАл –
да го подсЕти.
Но ГОспод или си мълчАл,
илИ заЕт бил.
От врЪх планИнски глЕдал тОй
житЕйска дрАма –
там Авторът герОя свОй
да жАли нЯма.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Виктор Коврижных
ЯЗЫЧНИК 1
Живёт в селе. Пасёт коров.
Травою лечит.
И заговаривает кровь
невнятной речью.
Пошепчет, пальцем проведёт –
уйдут болезни!
Благодарит его народ:
колдун полезный.
...Была гроза. Посыпал град.
Струхнул немного.
Ударил молнии разряд
пред ним в дорогу.
То ль происк неких тёмных сил,
то ль дух небесный? –
Вознёс и плавно опустил
на новом месте.
Пришёл в себя он: жив, здоров,
а за спиною –
всё стадо в семьдесят голов,
хвосты – трубою!
И рядом конь его – живой!
Нисколь не битый,
тряс беспокойно головой
и ржал сердито.
И даже верный старый пёс
(без родословной)
скулил и в травы прятал нос,
боялся словно.
Куда его забросил рок,
в края какие? –
Глухие дали и лесок,
луга глухие.
Обшарил взглядом окоём,
вздохнул с досадой.
На дальний холм с березняком
направил стадо.
Затем на следующий холм
брели с надеждой...
Сгустились сумерки в глухом
краю нездешнем.
Остановились у кустов
на ночевую.
Он молоко сдоил с коров
в траву сырую.
Устала сдаивать рука,
а в сердце стужа –
дымилась лужа молока,
как белый ужас...
И снова в путь, лишь рассвело...
И за горою
внезапно вышли на село,
село чужое.
Спросил у жителей села
координаты.
В соседней области была
родная хата.
И побледнел пастух, как снег,
узнав, что брошен
в далёкий край, назад в четверг
недели прошлой.
„Спасибо, что не в глубь веков” –
так отозвались.
И подоить его коров
не отказались.
„Ступай, – сказали, – на восток.
Дойдёшь в неделю”.
Еды насыпали в мешок
и дали денег.
И снова стадо мирно шло
к желанной цели...
Вернулись странники в село
спустя неделю.
Родные избы вдоль реки
и палисады!
Как паровозные гудки
взревело стадо!
Он шёл и плакал вдоль дворов
от умиленья.
Хозяйки встретили коров
без удивленья.
Никто – где был? – не вопросил.
Казалось, будто
своё он стадо проводил
сегодня утром!..
Он взор свой к небу обращал –
поведать знаний.
Но Тот, Кто ведал иль молчал,
иль делом занят.
Потом за Лысою горой
смотрел на поле,
где правит автором герой
помимо воли.
http://stihi.ru/2011/05/22/2019
---------------
Руският поет Виктор Коврижних (Виктор Анатольевич Коврижных) е роден през 1952 г. Работил е като тракторист, шофьор, оператор на железопътен кран и др., в момента работи като пожарникар в гр. Белово. Пише поезия и проза, има десетки публикации в централни и в регионални литературни издания. Автор е на книгите „Я, наверно, родился не зря” (1990 г.), „Непонятно, куда мы спешим” (1995 г.), „Зелёная дудка” (1997 г.), „По Токовинской дороге” (2004 г.) и „Избранное время” (2011 г.). Носител е на литературни награди. Член е на Съюза на писателите на Русия. Живее в село Старобачати, Кемеровска област в Западен Сибир.