„ВОСПОМИНАНИЯ О БУДУЩЕМ”
Александр Александрович Смирнов
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
СПОМЕНИ ЗА БЪДЕЩЕТО
1. ЖИВАТА ПАМЕТ
Мъртвата планета:
– Ти коя си, момиченце? Тук е опасно!
Върху счупено мостче над мъртва река не играй!
Бързо скрий с длан учудени мили очички прекрасни,
да не ги ослепи този ядрен кошмарен безкрай!
Ти коя си, момиченце в рокличка бяла?
В този яростен свят няма въздух, земя и вода...
Откъде си дошла? Нямаш работа в твърд подивяла!
Бягай скоро оттук, че приижда голяма беда!
Живата памет:
– Търся своето детство – света, който в радост живее!
Търся речния плаж: върху пясъка с мама лежим,
наблюдаваме малката лодка, която се рее,
а от лодката татко ми с въдица рибки лови...
Ето, с татко седим сред гората на брезово пънче,
до нозете ни палаво ручейче бистро шурти.
Татко казва: „Пийни от водицата изворна, дъще,
за да бъдеш и здрава, и млада завинаги ти!”
Мъртвата планета:
– Време друго е днес! Да се пие от извор не може!
Аз съм мъртва и гибел са въздух, земя и вода!
На отрова зловеща човешкият род ме подложи!
Заминавай далече! Махни се от тази беда!
Живата памет:
– Аз не мога да тръгна, защото съм Живата памет,
неподвластна на седем милиардната смърт в този свят!
Ясно помня децата, които безгрижно играят,
по пътечка щастливи под горски тополи вървят...
Мъртвата планета:
– Но безсъвестни хора докараха мъка проклета
и научното знание вляха в кошмара дълбок!
Те отровиха въздух и суша, реки и морета
и превърнаха тази планета в студено кълбо...
Може някъде друга планета там дом да ти стане.
Остави ме! Избягай от мойта убийствена твърд!
Живата памет:
– Аз не мога да тръгна, защото съм Живата памет,
в този свят неподвластна на седем милиардната смърт!
И къде да се дяна, в скръбта си къде да изчезна!
Синева на небе да забравя и земен покой!
Тук бе моето детство, щастливото детство безбрежно!
Аз останах без дом! Накъде да вървя? Боже мой!
Мъртвата планета:
– Забрави за живота си, скъпа, покрий тази рана:
как растеше под моя грижовен и свят благодат!
Живата памет:
– Аз не мога да тръгна, защото съм Живата памет,
неподвластна на седем милиардната смърт в този свят!
2. СЯНКАТА
Сянката:
– Ти позна ли ме, Земльо? Аз сянка съм на Фукушима
и витая над твойте води и над твоята твърд.
Ние с теб неразделни сме. Вече сме неразделими...
Мъртвата планета:
– Скрий се! Ти си виновна за седем милиардната смърт!
Сянката:
– Според теб съм виновна? За целия ужас ме съдиш!
Да си спомним отново! Кой сили наля в мойта гръд?
Бяха твойте деца. Твойте земни отрочета луди!
След безбожния разум пристигна тук Страшният съд!
Този разум напълни те с ядни научни отрови
и гнусливо се взираше в твоя разпадащ се труп,
той нахлузи короната царска на бедствия нови,
демонстрирайки нагличко колко е жалък и тъп!
Мъртвата планета:
– Е, а ти?
Сянката:
– Аз съм негова рожбица мила,
аз от клетка избягал съм опитен бесен чакал.
Заразих смъртоносно човешкото гнило котило,
съвестта им ухапах фатално без капчица жал.
Мъртвата планета:
– Ти си права. Смъртта им навярно е воля Господна.
Може би са заслужили този трагичен финал...
Сянката:
– Сбогом. Време е. Аз съм пазителка в зла преизподня,
а при теб се отбих през почивката, просто така.
3. ДУШИТЕ
Душите:
– Съживи! Съживи! Съживи ни! Пак хора да станем!
В преизподнята жарко е, жажда ни мъчи ужасна!
Живата памет:
– Не мъчете и мен! Аз съм само една Жива памет!
Не е в моята власт да помогна на някой от вас!
Аз обичам ви! Вие сте мойте несретни дечица.
Но не могат мечтите ми крехкия свят да спасят.
Смъртоносно отровихте свойта планета-светица
и забравихте пътя, забравихте верния път...
Душите:
– Но по пътя ни светеше яркият факел наука!
Той ни водеше в мрака към светлия бъден живот!
Живата памет:
– Прекалено усърдно рушахте вселенската скука,
но забравихте гроб да приготвите, вашия гроб.
Ваште кости, покрити от ядрена пепел, белеят,
разпиляни от вятъра бурен сред черни скали.
Вие вярвахте в приказка – мракът погълна ви в нея!
Не молете за милост! От вашата скръб ме боли!
По безкрайния път към галактики памет гореща
ще раздавам. Къде ли в безкрая ще ме приютят?
Аз с тъга наблюдавам червеното слънце зловещо –
знак пламтящ, че без милост настъпил е Страшният съд...
Ударения
СПОМЕНИ ЗА БЪДЕЩЕТО
1. ЖИВАТА ПАМЕТ
МЪртвата планЕта:
– Ти коЯ си, момИченце? ТУк е опАсно!
Върху счУпено мОстче над мЪртва рекА не игрАй!
БЪрзо скрЪй с длан учУдени мИли очИчки прекрАсни,
да не гИ ослепИ тОзи Ядрен кошмАрен безкрАй!
Ти коЯ си, момИченце в рОкличка бЯла?
В тОзи Яростен свЯт нЯма вЪздух, земЯ и водА...
ОткъдЕ си дошлА? НЯмаш рАбота в твЪрд подивЯла!
БЯгай скОро оттУк, че приИжда голЯма бедА!
ЖИвата пАмет:
– ТЪрся свОето дЕтство – светА, кОйто в рАдост живЕе!
ТЪрся рЕчния плАж: върху пЯсъка с мАма лежИм,
наблюдАваме мАлката лОдка, коЯто се рЕе,
а от лОдката тАтко ми с вЪдица рИбки ловИ...
Ето, с тАтко седИм сред горАта на брЕзово пЪнче,
до нозЕте ни пАлаво рУчейче бИстро шуртИ.
ТАтко кАзва: „ПийнИ от водИцата Изворна, дЪште,
за да бЪдеш и здрАва, и млАда завИнаги тИ!”
Мъртвата планета:
– ВрЕме дрУго е днЕс! Да се пИе от Извор не мОже!
Аз съм мЪртва и гИбел са вЪздух, земЯ и водА!
На отрОва зловЕшта човЕшкият рОд ме подлОжи!
ЗаминАвай далЕче! МахнИ се от тАзи бедА!
Живата памет:
– Аз не мОга да трЪгна, заштОто съм ЖИвата пАмет,
неподвлАстна на сЕдем милЯрдната смЪрт в тОзи свЯт!
Ясно пОмня децАта, коИто безгрИжно игрАят,
по пътЕчка штастлИви под гОрски топОли вървЯт...
Мъртвата планета:
– Но безсЪвестни хОра докАраха мЪка проклЕта
и наУчното знАние влЯха в кошмАра дълбОк!
Те отрОвиха вЪздух и сУша, рекИ и морЕта
и превЪрнаха тАзи планЕта в студЕно кълбО...
МОже нЯкъде дрУга планЕта там дОм да ти стАне.
ОставИ ме! ИзбЯгай от мОйта убИйствена твЪрд!
Живата памет:
– Аз не мОга да трЪгна, заштОто съм ЖИвата пАмет,
в тОзи свЯт неподвлАстна на сЕдем милЯрдната смЪрт!
И къдЕ да се дЯна, в скръбтА си къдЕ да изчЕзна!
СиневА на небЕ да забрАвя и зЕмен покОй!
Тук бе мОето дЕтство, штастлИвото дЕтство безбрЕжно!
Аз остАнах без дОм! НакъдЕ да вървЯ? БОже мОй!
Мъртвата планета:
– ЗабравИ за живОта си, скЪпа, покрИй тАзи рАна:
как растЕше под мОя грижОвен и свЯт благодАт!
Живата памет:
– Аз не мОга да трЪгна, заштОто съм ЖИвата пАмет,
неподвлАстна на сЕдем милЯрдната смЪрт в тОзи свЯт!
2. СЯНКАТА
СЯнката:
– Ти познА ли ме, ЗЕмльо? Аз сЯнка съм нА ФукушИма
и витАя над твОйте водИ и над твОята твЪрд.
Ние с тЕб нераздЕлни сме. ВЕче сме неразделИми...
Мъртвата планета:
– СкрИй се! ТИ си винОвна за сЕдем милЯрдната смЪрт!
Сянката:
– Според тЕб съм винОвна? За цЕлия Ужас ме сЪдиш!
Да си спОмним отнОво! Кой сИли налЯ в мОйта грЪд?
БЯха твОйте децА. ТвОйте зЕмни отрОчета лУди!
След безбОжния рАзум пристИгна тук СтрАшният сЪд!
ТОзи рАзум напЪлни те с Ядни наУчни отрОви
и гнуслИво се взИраше в твОя разпАдашт се трУп,
той нахлУзи корОната цАрска на бЕдствия нОви,
демонстрИрайки нАгличко кОлко е жАлък и тЪп!
Мъртвата планета:
– Е, а тИ?
Сянката:
– Аз съм нЕгова рОжбица мИла,
аз от клЕтка избЯгал съм Опитен бЕсен чакАл.
ЗаразИх смъртонОсно човЕшкото гнИло котИло,
съвесттА им ухАпах фатАлно без кАпчица жАл.
Мъртвата планета:
– Ти си прАва. СмърттА им навЯрно е вОля ГоспОдна.
МОже бИ са заслУжили тОзи трагИчен финАл...
Сянката:
– СбОгом. ВрЕме е. Аз съм пазИтелка в злА преизпОдня,
а при тЕб се отбИх през почИвката, прОсто такА.
3. ДУШИТЕ
ДушИте:
– СъживИ! СъживИ! СъживИ ни! Пак хОра да стАнем!
В преизпОднята жАрко е, жАжда ни мЪчи ужАсна!
Живата памет:
– Не мъчЕте и мЕн! Аз съм сАмо еднА ЖИва пАмет!
Не е в мОята влАст да помОгна на нЯкой от вАс!
Аз обИчам ви! ВИе сте мОйте несрЕтни дечИца.
Но не мОгат мечтИте ми крЕхкия свЯт да спасЯт.
СмъртонОсно отрОвихте свОйта планЕта-светИца
и забрАвихте пЪтя, забрАвихте вЕрния пЪт...
Душите:
– Но по пЪтя ни свЕтеше Яркият фАкел наУка!
Той ни вОдеше в мрАка към свЕтлия бЪден живОт!
Живата памет:
– ПрекалЕно усЪрдно рушАхте вселЕнската скУка,
но забрАвихте грОб да пригОтвите, вАшия грОб.
ВАште кОсти, покрИти от Ядрена пЕпел, белЕят,
разпилЯни от вЯтъра бУрен сред чЕрни скалИ.
ВИе вЯрвахте в прИказка – мрАкът погЪлна ви в нЕя!
Не молЕте за мИлост! От вАшата скрЪб ме болИ!
По безкрАйния пЪт към галАктики пАмет горЕшта
ште раздАвам. КъдЕ ли в безкрАя ште ме приютЯт?
Аз с тъгА наблюдАвам червЕното слЪнце зловЕшто –
знАк пламтЯшт, че без мИлост настЪпил е СтрАшният сЪд...
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Александр Александрович Смирнов
ВОСПОМИНАНИЯ О БУДУЩЕМ
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ... (Воспоминание о будущем 1)
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Кто ты, девочка? Здесь находиться опасно!
Чем привлёк тебя сломанный мостик над мёртвой рекой?
Ты прикрой-ка ладошкой свои удивлённые глазки,
а не то ослепит их тяжёлый ожог лучевой!
Кто ты, девочка в ситцевом платьице белом?
В этом мире ни воздуха нет, ни земли, ни воды…
Ты откуда пришла? У тебя здесь какое-то дело?
Уходи поскорее, пока не случилось беды!..
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ:
– Я ищу своё детство – мир, который из радостей соткан!..
Я ищу пляж речной, на котором мы с мамой моей
беззаботно лежим, наблюдая за маленькой лодкой…
В этой лодке – мой папа на удочку ловит лещей…
Вот мы с папой сидим на опушке лесной, на пенёчках.
Чуть поодаль журчит ручеёк с родниковой водой.
Папа мне говорит: „Ты испей-ка воды этой, дочка,
и тогда будешь вечно здоровенькой и молодой!..”
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Время нынче не то! Пить нельзя родниковую воду!
Я мертва и тлетворны: и воздух, и твердь, и вода!..
Отравили меня представители вашего рода!
Уходи поскорей! Уходи от меня навсегда!
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ:
– Не могу я уйти, потому что я – Память живая,
неподвластная смерти семи миллиардов людей!..
Я отчётливо помню, как здесь, веселясь и играя,
дети шли по тропинке, под сенью лесных тополей…
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Но беспечные люди накликали страшное горе!
Из научного знанья они сотворили кошмар!
Отравили, и воздух, и сушу, и реки, и море…,
превратили планету в безжизненный каменный шар.
Может где-то найдётся другая планета, живая…
А меня ты оставь! Уходи от меня поскорей!..
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ:
– Не могу я уйти, потому что я – Память живая,
неподвластная смерти семи миллиардов людей!..
И мне некуда деться, от самой себя некуда деться!
Не могу я забыть синеву атмосферы земной!
Здесь прошло моё детство, моё безмятежное детство!
Я осталась без дома! О, Боже! Что будет со мной?!..
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Постарайся забыть всё, что было с тобой, дорогая:
как росла, как взрослела, жила под опекой моей!..
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ:
– Не могу я уйти, потому что я – Память живая,
неподвластная смерти семи миллиардов людей!..
ТЕНЬ... (Воспоминание о будущем 2)
ТЕНЬ:
– Ты меня не узнала, планета? Я – тень Фукусимы.
Я парю над твоим океаном и твердью твоей.
Мы с тобой – одно целое. Мы уже неразделимы…
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Уходи! Ты – в ответе за семь миллиардов смертей!
ТЕНЬ:
– Так, по-твоему, я?.. Я за весь этот ужас – в ответе?..
А, давай-ка, припомним с тобою! Кто создал меня?
Это дети твои. Твои бесноватые дети!..
Обезбоженный разум предтечей стал Судного Дня!
Это он отравил тебя ядом научного знанья
и, брезгливо взирая на твой остывающий труп,
на макушку напялил корону Царя мирозданья,
демонстрируя этим, насколько он жалок и глуп!..
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Ну а ты…
ТЕНЬ:
– Ну а я – лишь его порожденье,
убежавший из клетки подопытный бешеный пёс.
Я смертельной болезнью твоё заразил населенье,
а потом и ему, напоследок, укусик нанёс.
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Ты, пожалуй, права. Всё случилось по воле Господней.
И они заслужили такой драматичный финал…
ТЕНЬ:
– Ну, прощай. Мне пора. Я – хранитель людской преисподней,
а к тебе просто так, в перерыве сюда забежал.
ДУШИ... (Воспоминание о будущем 3)
ДУШИ:
– Оживи! Оживи! Оживи нас! К тебе мы взываем!
В преисподней так жарко, и нам очень хочется пить!..
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ:
– Не терзайте меня! Я всего только – Память живая!
Не в моей это власти – кого-то из вас оживить!
Я вас очень люблю! Вы – мои неразумные дети!
Только мир этот хрупкий от вас мне уже не спасти.
Нанесли вы смертельную рану несчастной планете
тем, что сбились с пути, окончательно сбились с пути…
ДУШИ:
– Но наш путь освещал яркий светоч научного знанья!
Он нас вёл в темноте по извилистым тропам судьбы!
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ:
– Вы чрезмерно усердно старались познать мирозданье
и, в итоге, забыли себе приготовить гробы.
Ваши кости лежат, припорошены ядерной пылью.
Разметает их ветром по чёрным, горячим камням…
Вы поверили в сказку, а столкнулись с ужасною былью!..
Не просите меня о спасенье! Не мучьте меня!
Сколько разных галактик ещё облететь мне придётся!
И какая из них приютить согласится меня?..
Я с тоскою смотрю на зловещее, красное солнце –
полыхающий знак наступившего Судного Дня…
http://www.stihi.ru/2012/01/10/3307
---------------
Руският поет и писател Александър Смирнов (Александр Александрович Смирнов) е по професия лекар. Член е на редколегиите на сп. „Мир литературы” и сп. „Поэтической газеты”. Автор е на научнофантастичните романи „Мираж в эдемском саду” (2003 г.) и „На задворках вселенной” (2004 г.) и на стихосбирките „Оттенки бытия” (2006 г.), „Слезы прозревшей души” (2009 г.), „Двери, открытые для всех” (2010 г.), „Стихи” (2011 г.), „Нить Ариадны” (2012 г.) и „Весь этот мир” (2012 г.). Член е на Съюза на писателите на Русия (2004 г.). Живее в Москва.