Брезата на моето детство

Росица Петрова
Береза моего детства
Ольга Мальцева-Арзиани

Береза моего детства.

Москва. Шаболовка. Школа. Первый класс. Восторженное состояние от радости первых заданий, первых успехов. Так хочется всё знать, всё уметь, всему научиться...
Учительница, первая учительница, это ведь почти Ангел Небесный! Голос её завораживает, уносит в дальние дали...
Мечтаю увидеть весь мир, дарить добро людям, быть умной, нужной, любить Родину...
...В тот день учительница задала нам трудное для меня задание. Нарисовать берёзу. Ну как я её нарисую!?! По дороге домой я рассматривала деревья и с ужасом осознавала, что не смогу справиться с заданием. Одна надежда оставалась на помощь близких.
Брат, десятиклассник, будущий медалист, попытался нарисовать нечто, напоминающее змея, стоящего на голове. Его рисунок с рёвом был отвергнут мною, да и нашей мамочке этот змей ползучий тоже не понравился.
Она вздохнула и предложила ждать папу с работы.
А отец работал в министерстве, заседали там в те времена до поздней ночи. Но другого выхода не было. Только папа умел рисовать...
Уставший, голодный отец приехал домой заполночь. Мы все его ждали с неугасающей надеждой в глазах. И папа, дорогой мой папочка, безропотно стал нам показывать, как нужно рисовать березу. Даже тени положил, чтобы белый ствол выделялся на белоснежном листе бумаги.
Пока папа ужинал, я рисовала. Высохли слезы, я в упоении творила. Боже мой, какая красивая берёза получилась!
Чтобы не испортить такую красоту неземную, на ночь рисунок мой торжествено был водворен на широкий подоконник.
Утром, собираясь в школу, я забыла свое сокровище на этом самом подоконнике.
Вспомнила я о своем рисунке только на уроке рисования, когда любимая мною учительница попросила показать ей мой рисунок. Я покрылась красными пятнами, рассказывала, какая это была красивая береза, как папа ночью учил меня рисовать...Учительница была непреклонна. Недрогнувшей рукой поставила она в моем дневнике первую и единственную в начальной школе двойку. Нарочито огромную, кричащую красными чернилами!
Я не заплакала. Я собрала в кулачок всё своё мужество и произнесла : "Вот вырасту большая и стану учительницей! И буду всем двойки ставить..."

Прошло много лет. Была переводчиком, а потом неожиданно для себя пришла работать в школу завучем и преподавателем иностранных языков...И НИКОГДА не ставила двойки.

http://www.stihi.ru/2008/11/27/1764


Брезата на моето детство
превод от руски

Москва. Шаболовка.Училище. Първи клас. Възторжено състояние от радостта на първите задачи, първите успехи. Така ти се иска всичко да знаеш, всичко да можеш, всичко да научиш…Учителката, първата учителка, ами че това е почти Ангел Небесен. Нейния глас те пленява и отнася на далече..
Мечтаеш да видиш целия свят, да даряваш на хората добро, да бъдеш умен, нужен, да обичаш Родината…
В онзи ден, учителката ни зададе трудната за мен задача да нарисуваме бреза. Но как да я нарисувам!?! По пътя към дома, разглеждах дърветата и с ужас осъзнавах, че не мога да се справя със задачата. Оставаше ми единствената надежда за помощта на близките ми. Брат ми, десетокласник се опитваше да нарисува нещо, което наподобяваше змей, стоящ на главата си. Този рисунък с рев беше изтръгнат  от мен, а и на нашата маминка този пълзящ змей не и се понрави.
Тя въздъхна и предложи да изчакаме татко от работа. А той работеше в министерството и  по това време имаха заседание до късно вечерта, но друг изход нямаше. Само татко умееше да рисува.  Изморен и гладен, той се прибра у дома в полунощ. Ние всички го очаквахме с неугасваща надежда в очите. И татко, скъпото ми татенце , започна да ни показва как трябва да се рисува бреза. Даже сенките, които положи на ствола се открояваха на белия лист хартия. После, докато татко вечеряше, аз рисувах. Сълзите ми пресъхнаха, а аз работех  екстаз.         Боже мой, каква красива бреза се беше получила!  За да не се развали тази неземна красота, през нощта моята картина бе тържествено поставена на широкия перваз на прозореца. На сутринта, тръгвайки на училище, аз забравих своето  съкровище на същия този перваз. Спомних си за рисунката едва в час по рисуване, когато моята любима учителка ме помоли да и покажа какво съм нарисувала. Аз се покрих с червени петна докато разказвах колко крсива е брезата и как през нощта  татко ме е учил да рисувам. Учителката беше непреклонна. С уверена ръка, тя постави в бележника ми първата и единствена в началното училище двойка. Умишлено огромна с крещящо червено мастило. Аз не заплаках. Събрах в юмрук цялата си смелост  и казах: Когато порасна, ще стана учителка и на всички ще поставя двойки.
Изминаха много години. Бях преводачка, а после неочаквано за мен самата, започнах работа в училище като преподавател по чужди езици… И никога не поставих двойка.